19 ноември, 2012

n'ever after

Ако искаш да опознаеш мен, историята трябва първо да премине през него. The breaking point, когато се изгуби и намери смисъла... Затова е песента, затова е панделката, затова е спрелият часовник. Мълча, не пиша, а когато прочитам старите си постове, всичко си е там. Всеки спомен, всяка форма на побъркване, всичките ми лудости, крайности, стоенето под дъжда ... Илюзиите, липсата на огън, търсенето на причина и смисъл, дишането като перфектен начин да останеш жив. Всяка една следа, всяка една дума... Тихичко съм ги събрала сред думите...

"часовниците и сърцата имат нещо общо. Или поне моето има общо с тях."
"Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани. Без определен срок, без сигурността, че даденото време някога ще дойде."
"Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам."
"Усещам времето само от спомен до спомен, усмивка до усмивка..."
"И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ."
"за някои неща един миг не стига. Дори и цяла вечност да е, пак няма да е достатъчна."
"128ve980"


Мразя си спомените от онова време, но обожавам гениалните мисли, породени от тях. Търсене, намиране ... It's exciting! 

Имах си бедствието... Макар и тихичко, без особено думи. Казаното казано, стореното... сторено. Поправихме се... Поне се заблуждаваме, че е така. И аз и той. Моят Той! когато свикнеш да ти спира дъха, да ти се губят сънищата и да страдаш от перманентно безсъние, е някак си странно да се завърнеш към хубавото, нормалното, щастливото. 

Няма коментари: