15 декември, 2012

done, gone...

Започнах четенето на архивите и още на първия пост вече съм разплакана. Може би трябваше да си искам желанията от правилния човек, когато му беше времето. Ако го бях сторила, поне нямаше да трябва да си събирам съставните части от всички места, на които съм била. Щяха да са си само там... По пътя.
Защо боли, дори година по-късно? Защо чета думите и почти мога да повярвам, че все още имат смисъл? Защо продължавам да вярвам, че спомени като онези няма да има никога... Поне не толкова силни, оставящи следи, отнемащи дъха?
Ще ми се да викам, да увелича музиката толкова силно, че да заличи всичко останало, да изгарям спомените с цигарата си, издишайки цигарения дим... Дори мисля, че преди малко валеше.
А идеята за дъжда и лятната бяла рокля? И той е част от онова аз... А се случи на това.

Благодаря за подкрепата! Когато решиш да не съм ти опция за губене на време, тогава и аз ще направя същото. Границата беше успешно намерена. Не можеш! Въври по дяволите! Не ми трябваш нито ти, нито обичливите ти изблици, щом ще трябва да планирам една вечер така, сякаш съм таен агент и ще правя всичко по силите си... И да имам нужда да си тук в една проклета вечер, а пак някой друг да е по-важен.
Some things never change, do they? I gotta stop letting people take me for granted. I also gotta stop giving them the ability to hurt me. I'm done trying, done hoping, done caring.

Няма коментари: