03 юни, 2013

out of mind

Онзи ден получих писмо от себе си преди няколко месеца. Тогава все още я имаше идеята, че ще бъда далеч от всичко познато досега. И тогава бях объркана с поредната степен на лудост и странни идеи в ума си. После... Спрях с всичко, отдалечих се и резултата е, че се върнах пак към себе си. Все още от време на време ме гони усещането, че когато вселената се побърка съвсем и съдбата реши да си направи поредната лоша шега с мен, тогава всичко ще си дойде на мястото и ще си върна нещото, оставено на пътя с белите линии. Но не съм толкова сигурна, че искам изобщо да се стига до там. Просто си го знам. Проклетата червена скъсана нишка, която вятъра побутва насам-натам.
Та, отдалечавайки се намирам себе си. Приближавайки се, се изгубвам. Странно. Но винаги е било така.
"Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!"
Сетих се за Слънчевото момче и поезията на Дамян Дамянов, която обичаше да споделя с мен. Не, че има толкова общо, но... Просто съм била прекалено близо някога преди. А далечното... Някак си, малко по малко... Се забравя. (Надявам се.)
Затова стоя далеч. Без да искам и понякога нарочно. 
This is enough for me. It's exactly what I wanted and I wouldn't have it any other way. Защото ако не знаеш какво е огън, няма да знаеш и да се пазиш от него. А ние знаем. И въпреки това сме щастливи, луди, влюбени... And it makes all the sense in the world. 

Няма коментари: