19 септември, 2013

finally found (me?) myself

По идея на Тита се замислих колко много ми се иска да бях написана като второстепенен герой в някоя книга. Щях да съм малко побъркана, много приказлива и щях да се появявам от време на време, за да запълня някой важен момент от сюжета. Или пък бих била от лошите грешници, които правят всичко по силите си, за да убият добрите, макар да нямат много причина да го правят.
Погледнато от друг ъгъл, написвам себе си с всеки изминал ден. Пиша своите думи, описвам своите действия от мен за мен, и големият бял лист навън, изпълнен с множество чужди герои винаги ще има място за писане. Понякога пиша, повечето пъти се крия зад стените на стаята си и ме е страх да си дам думи и да опиша действията. Защото не съм автор на целия бял лист и не се знае как другите ще приемат действията ми и какви ще бъдат последствията. Обикновено рискът в това да правиш нещо въпреки неизвестните е най-вълнуващото нещо. Но да рискуваш обикновено значи, че трябва да надвиеш и някой страх. А моята малка мечтателка има толкова много страхове. Тя все още пази моята невинност в себе си, колкото и малко да е останало. Тя разчита на мен с големите си детски очи и огромното си обичащо сърце да не я разочаровам и рискът да си струва. А аз я подвеждам всеки път.
Затова, вместо да пиша собствените си думи, пиша техните. Вместо да описвам моите действия в реалността, описвам техните и понякога се чудя дали те не са по-истински от самата мен. Все пак те са всичко онова, което аз се страхувам да бъда. Те са моята белова, която нямам смелостта да напиша.
Меланхолията ми има нужда от топло кафе, а душата от вдъхновение. Вдъхновение, което преди ми беше пред очите и не можех да усетя, а сега го намирам накъдето и да се обърна. То било хубаво да си изгубил себе си, без дори да го осъзнаваш. Защото доста често намираш доста повече от самия себе си. За всеки герой е нужно да се знае защо е добър и защо лош, какво иска да постигне и как би го направил. Аз ли? Аз искам да променям света с думите си, да пиша и да докосвам, да вдъхновявам. Искам това - лягане в 4 сутринта след вечер на много музика, смях и закачки, пиене на мента, или каквото там си намерим за пиене и разговори за герои, намиране на вдъхновение дори в най-мъничкото нещо и смелост да пиша, дори света около мен да рухва. Искам себе си, каквато съм в момента - пишеща, усмихната, вдъхновена, освободена и смела.

4 коментара:

Lollidella каза...

Искам да изкажа гордостта си за това, че съм успяла да ти помогна за намирането на последната капка от вдъхновението, което ти бе нужно.

Цялостната картина за живота ни е много по-различна, когато се опитаме да я погледнем от страни. Тогава разбираме кои сме.

За мен ти не беше изгубена, просто бе напъхала тази част от теб , която обича да твори някъде. Някъде, където би могла да достигнеш само ти.

И го направи.

`Ем каза...

Лудите Господ ги събира, за да се намират взаимно, когато се изгубят в лудостта си. <3
И не беше капка вдъхновение, а цял един нов океан, за което благодаря страшно много и пращам банда панди да те прегръщат за това. ^^

Lollidella каза...

Всички знаем колко обичам пандите... но какво е пандата без бамбука си? :Д

Но нещото, което е най-хубаво според мен е, че можем да разчитаме една на друга, без значение дали искаме да си излеем греховете пред някой или просто искаме да пием кафе, мента, или каквото там се намира.

So, I'm greatful to have you as a dear friend of mine who I've known for the bigger part of my life. <3 Me loves ya!

`Ем каза...

Me loves our inspiration, our friendship and our awesomeness! <3
На всяка панда бамбук, на нас кафе, мента, каквото има! :D