10 септември, 2013

pieces of a dream

That awesome moment, когато едва преди няколко дни осъзнаеш, че чакането нещо да кликне е безсмислено, защото нещото е кликнало преди почти година и шест месеца. That even better moment, когато сънуваш доста интересен сън и събуждайки се, осъзнаваш колко пагубно е значението му и ще е по твоя вина.
Започвам да проклинам тихичко и с усмивка проклетото си съзнание и търся обяснения, а такива няма кой да ми даде, защото се случва не другаде, а в побърканото ми съзнание.
And a day later things go to hell заедно с всякакъв вид вдъхновение. Добре, че въпросният ден (вчера) беше прекаран с излизане с различни хора, които ме карат да се усмихвам и да забравям колко ми е криво всъщност. Дори не дочаках 4 след полунощ, преди да ... Whatever...
Apparently, my best carrying self is not enough and I can see the big clock now. I can hear it ticking faster as the seconds pass by, the smiles go away one after another... Do you know why we draw clocks? Because on a drawing the clock stops and all the smiles and moments never go away. Some stupid people draw clocks on themselves, wanting to stop time or at least slow it down.
Хубаво е да гледаш стар сериал като "Кръгът на Доусън" и да се усмихваш, докато г-жа Райън казва, че е любов, когато седиш тихичко край огъня и гледаш някого как спи, а после обсъждат аромата на ванилия. Онзи, който имах по ръцете си, за да скрие цигарения дим.
Ако бях цвят, щях да бъда бледо почти прозрачно лилаво. Меко, топло и почти незабележимо, но готово да те обвие в нежността си. Ако бях аромат... Щях да бъда лавандула. Натрапчива, запомняща се и позната. Познатото носи спокойствие, in a way. Непознатото ни плаши. Непочнатото бъдеще е неприветливо, за разлика от познатото до болка минало, на което знаеш всяка малка тайна.
И уж нямам търпение учебната година да започне, а от сега събирам смелост да избягам от любимата си синя стая, пазеща многото спомени на приветливото познато минало.
Добре, че ги има дните с кафе и пижама по цял ден, за да поправят повредите в моя мъничък свят. Защото когато имаш едно нещо, не искаш нищо друго, а когато това нещо го няма, целият свят не ти е достатъчен. И все пак... Най-хубавият подарък за едно момиче е да узнае, че може да съществува и сама без въпросното нещо (някой). Казах ти, не се ядосвай, че искам да зная къде си и да чувам гласа ти на всеки час. Притеснявай се за дните, в които това може да се промени. Защото да принадлежиш означава да бъдеш част от и да не си самодостатъчен на себе си, за да съществуваш щастливо. А аз най-обичам себе си в другата крайност, когато принадлежа на себе си и побърквам. Тогава пиша, искам света и съм по-истинска и любима, отколкото когато и да било.

Няма коментари: