11 септември, 2014

same old story ever told

Забелязваш ли как се променя историята?
Моите демони и кошмари внезапно се превръщат в твои. Измъчваш се за нещата, с които аз бях свикнала да живея и най-мазохистично си ги търсех при внезапна липса. Превръщам се в лошия герой на твоята история. Съсипала съм те, провалила съм те, отнела съм ти щастието и съм те превърнала в бледа версия на теб самия. Затова сега ме мразиш и ненавиждаш всички онези неща, които се кълнеше, че винаги ще обожаваш. Съмняваше се в мен и моите призраци от миналото, карайки и мен да се съмнявам, помниш ли? И обещаваше да си тук за всичко. Твоите обещания съм ти ги спазвала аз. Бях тук за хубавото и за лошото. Променях себе си, за да пасвам на онова, което трябваше да бъде и каквото ми липсваше от реалността си го създавах сама в ума си. 
И чаках, надявах се, молих, превърнах се в призрак на онази щастлива и обичлива мечтателка, която не ти обещава мечти, а ти ги сбъдва. Затова не давам най-доброто от себе си. Не, защото не е достатъчно, а защото не се оценя. 
Разбрах защо продължавам да искам да знам какво се случва. Не е заради навика или дори липсата. Не ми липсваш. Липсва ми човекът, който вярвах, че си. Но явно вече го няма или никога всъщност не го е имало. Правя го, за да покажа на себе си колко мога да греша за някого и да не позволявам това да се случи отново. Със закъснение уча урока си. А септември ми минава в чакане и системното повтаряне, че правя нещата, за да съм гадна. Единственото, което се правя е да се опитвам да дишам и да финкционирам поне относително правилно, но нека. Всеки си има нужда от зъл герой, за да си разкаже историята и да си измие ръцете. Аз ли? За мен лоши няма. Дори не те виня за каквото е било. Единствено за това в какво го превръщаш, след като вече е приключило. Но продължавай да променяш историята и да бъдеш героя в нея. Докато ти още си в тази история, аз съм започнала съвсем бавничко и старателно да изграждам нова - моята собствена. Където главни роли не се дават толкова лесно и решения се вземат след внимателно обмисляне. Докато не ми писне от многото мислене, разбира се! 
Две години от живота ми са били лъжа, а той излиза наранения. Всичките думи на света няма как да оправят това и да изяснят всичко. А и не искам да се изяснява. Направих достатъчно, дадох най-доброто от себе си и сега си тръгвам с усмивка, че съм оцеляла и с гордо вдигната глава, защото съм следвала сърцето си. И щом то е искало да стане на пух и прах - така е трябвало да стане. А ти дори не можеш да ме погледнеш в очите и да ми кажеш каквото и да било. Какво повече да кажа. Освен, че хората правят грешки, а аз си създавам бедствия. Поне вече съм свикнала и да си ги заличавам от себе си до колкото е възможно. Да, белезите са там. Но и от тях имам нужда, за да помня урока. 
Сега продължавам да чакам септември да мине и да обграждам себе си с положителни емоции и хора, които си струват. Вдъхновението се прокрадва навсякъде покрай мен и тръпне в очакване. Усмивката трудно ми слиза от лицето и продължавам с всеки ден да се убеждавам, че съм била влюбена повече в идеите си, отколкото в реалността. Благодарност на всички, които ми слушаха драмите и бяха до мен дори когато вършех глупости! 

Няма коментари: