14 февруари, 2015

без начало, без край

Спонтанността омайва. Желанието ти да вървим по слънцето, да ме държиш за ръка и да ме караш да се усмихвам ме обезоръжава напълно. Така вече празнуваният ни няколко дни празник се случва отново и решаваме да закачим свой катинар на огромното сърце, защото магията при нас винаги я има. И да запазим ключовете за когато му дойде времето на миналото да си остане където му е мястото. 
Любовта никога не е една й съща. Преди това ме тормозеше и ме караше да сравнявам. Сега осъзнавам, че колкото по-различна, толкова по-истинска и прекрасна е. Нашата не е кротка и тиха. Не следва никакви принципи и правила. Чертае си собствен път и ни отдалечава, но докато продължава да ни събира, всичко е наред. Винаги съм знаела, че обикновеното не ми отива. Да, хубаво е, но не е за мен и ми омръзва твърде бързо. Странно е да се влюбваш отново в същия човек. И някак плашещо да знаеш, че някой може да има толкова много влияние над теб. Да успее да те отблъсне от себе си, карайки те да мислиш, че никога повече не би могъл да го приемеш в живота си. И после да успее да се завърне с целия си блясък. 
Любовта е винаги различна. Моята сега мълчи и внимава. Твоята е като огън в камината. Можеш спокойно да се стопля, но този път без да се опаря. Обичам, когато сме различни. Правим нещата по нашите си правила. Луди сме за връзване. Не винаги внимаваме и вършим глупости. Млади сме, ще ни се прости. Дано най-сетне се уплашат проклетите призраци и да замълчат. До тогава не ми е нужна дефиниция. Всеки знае какво е другият за него. Романтиката и лудостта си граничат доста често. И спонтанно решаваме какво следва. Няма нужда от планове. Не ми трябват и обещания. Засега е достатъчно да те има. Достатъчно е, че ме има. 

Няма коментари: