25 август, 2015

everything louder, louder

Не откачих. Но следих маршрутката през целия път на връщане и Айлин трябва да ме набие за това. Но пък толкова. Върнах се на моята си вълна. Сериали, музика, храна - заслужена почивка от първия изпит. Гледат ми се филми, стои ми се на тъмно със пуснати само цветните лапмички, чете ми се книга цяла вечер. Твърде ми е много вдъхновението, а малко времето и не го разпределям правилно.
Искам света и горя! I'm not nothing, I'm anything I want to be. I'm not the ocean and I'm not drowning - I'm flying! Така де, давя се само в собствената си прекрасност.
Thanks to him randomly sending me some songs and mixes I have a lot of music to listen to tomorrow. I made plans to see friends, to do some cleaning and reordering. I survived another day and being a hero wasn't as hard as I thought it would be. Maybe I'm getting good at it. Surprisingly I started getting better when I started thinking of him more often. I guess the best drug for a person is another person. I'd surely like to drown in the scent of your perfume. I'd let you take away my breath, make it uneven, make it stop completely. I'd only want to taste a cigarette from your lips.
Най-обикновените моменти най-силно ти спират дъха. Като ти свалят звезди, кажат ти пауза на разговора, как дишането е надценявано, но пък е перфектният начин да останеш жив, как се свети с телефона към звездите, за да се видят, как му бие сърцето, как си прави вълничка с ръката, как се пропуска метеорния дъжд, когато ти мърка сутрин, касиопея, излизането за по цигара, което трае два часа, как обичаше винаги да прокарва пръсти по ръката ми, дори когато говори с някой, за да знам, че е с мен; колко трудно ти беше да ми казваш каквото и да е и ми повтаряше името по три пъти, спасявах те, 11-ти е, ставай; или като описвахме замъка и животните, разговорите на английски в 5 сутринта, или спането на терасата; като се обади, за да ме чуеш, а не да питаш дали е вярно; падащите звезди и островчето на реката. 
Толкова малки и незначителни моменти, а ще живеят вечно. Искам света! И повече от мечтателите, които са ми оставили следи. Може да ми спират дъха и да ми навяват носталгия, но са моменти, които са ме карали да се чувствам истински жива. Те може би никога няма да го узнаят, но винаги ще ми обръщат света. Простичко казано, аз имам нужда някой да ми обръща света и без това. Сама ми е скучно, правила съм го твърде много пъти. Но ако го правя пак, искам този път наистина да си струва. Сега парещите следи са видимо изчезнали, но днес не напразно следих маршрутката с насълзени очи. Винаги ще има значение. И всяка дума след това ще продължава да ми разбива илюзиите на миналото и ще е нов призрак. Знам, че не трябва да чета и да искам да знам, но ако не го правя, ще спра да вярвам на истината и пак ще си повярвам в лъжата. Защото себе си лъжа най-добре. Или мен са лъгали твърде добре. 
People are stupid! And so am I for having such faith in them. Ако можех да съм си достатъчна и да не ми трябват вечности и множествени числа... Всъщност може би не ми. Прост досега не съм имала шанса да го осъзная. Но ти ми пращай музика и продължавай да ми допълваш идеите. Тъкмо съм започнала пак да градя стъкления замък, за да има какво да счупиш. Защото ми закачаше конците, докато той ги дърпаше, но не се осмели да направиш нищо повече. А вече не съм принцеса и не вярвам в чудеса. 
Добре де, щастлив пост е почти. Просто ме гони носталгията по онова, което е било и е можело да бъде. Ако пушех, бих си запалила цигара. Но не ми трябва още напомняне защо не си допушвам цигарите, защо кафето ми е или с много захар или без, защо музиката ми се дели не на стилове, а на хора и защо някои места и спират дъха. 

Няма коментари: