22 септември, 2015

death ends. this will not

Прозрачна съм. Като стъклото на счупен пясъчен часовник, на който пясъка отдавна е изтекъл. Дъжда го е отмил по улиците и вече няма ни следа, ни помен от него. Изпускали са ме твърде много пъти треперещи ръце, горили са ме, оставяли са ме навън в дъжда по време на ураганна буря. А сега същите те ми гледат укорително белезите, сякаш не са виновни те за нито един от тях. И са отвратени и не желаят и да чуят, че летях и живях.
Пак съм пред прозореца и гледам към света. Не смея да стоя на тъмно, защото ангели нямам, а демоните обичат да си играят с мен. Но пък на светло виждам отражението си в огледалото и ми е трудно да позная лицето в него. Изглежда същата, но в очите й го няма блясъка, косите й отдавна не ги е докосвала солена вода, никой не е целувал челото й, следите от усмивката й ги няма. А помня как се усмихваше, колко приключения изживя, докосна толкова хора с думи, с усмивки, с длани. Преживя толкова бури. Помня ги, сякаш бяха вчера и в същото време понякога имам чувството, че не са мои спомени и някой друг ги е живял, а аз само съм гледала отстрани. Защо боли, сякаш се случва в момента, а е просто спомен? Защо помня усмивките, но не мога да усетя щастието?
Не съм слънцето. Не съм луна, не съм звезда. Не написа песен, не остана, не се влюби. Всички рано или късно си отиват и променят историята. Превръщат ме в бледа сянка на собственото ми аз, за което вече трябва да ми се напомня, защото ми изглежда твърде нереално. Всичките обещания съм си ги спазвала сама. 
Когато четири стени са едновременно дом и затвор започваш да бъркаш представите си за реалност. После домът става сърце, стая на 7-мия етаж. Дефиницията започва да се променя покрай всички тях. После те си отиват, събираш каквото е останало и продължаваш. Когато си построиш живота и щастието около хора е трудно да го задържиш. Обикновено сам се порязваш на техните счупени места, защото искаш да ги задържиш, а те са отвратени от твоите и си отиват. 
Затова вече нямам време в себе си, пясъкът изтече. Сама се връщам обратно в клетката. Не ми е нужен дом. Имам си тъмнината. Изгасям лампата, но паля свещ, цигара. У мен е твърде мрачно и студено, а те в опитите си да ме стоплят сякаш още по-студена ме направиха. 
Винаги съм знаела, че имам повече нужда от тях, отколкото те от мен. Ако знаех, че от щастието в минало време ще ми спира дъха и липсите ще оставят белези по цялото ми тяло, щях да спра още тогава. Да си остана в клетката. За да не зная какво е устните ми да са солени, очите да блестят, да ме целуват по челото, да гледам зарята, слънцето да влиза в оранжевата стая, Аша да мърка до мен, да заспивам на телевизор, да има музика в стаята, да чакам да подмине 4 сутринта, за да имам извинение да пиша... Щастието е хубаво само докато го има. Изчезне ли от живота ти си оставаш сам с повредите, спрелите часовници, песните, които винаги значат много повече и желанието да запалиш цигара. И да си сам. 
Защото демоните може и да си играят със съзнанието ти до полуда, но поне никога няма да са те правили щастлив преди това. И никога няма да си тръгнат. 

Няма коментари: