06 септември, 2015

figure 8

Затова обожавам проклетите крайности. Днес цял ден ми идват в повече емоциите и ми е трудно да си подреждам живота, докато миналото продължава да се излива върху мен. Не го искам. Наистина не го. Искам всичко друго ново и прекрасно, което заслужавам. 
Не съм убедена дали съдбата е на моя страна или продължава да ме праща в ада с теб. Може би е трябвало да си науча урока първия път, но на мен винаги ми пука твърде много за хората, на които им е все тая за мен. Въпреки това продължавам да го правя, защото си мисля, че мога да променя света и да го обърна. Правила съм го. Трудно е. Но ми е и трудно да живея на емоции. Искам да се случа, както ти на мен. Дори не това. Просто да я има опцията за нещо подобно. Затворен кръг е. Все нещо трябва да се случи, за да не си остана в него. Сама, защото кръговете ад винаги са си от мен и за мен с малки изключения. 
На моменти съм убедена, че точно това искаш от мен. После излизаш с извинение и пак сме в изходни позиции. А аз го премислям както винаги, докато не пратя мисленето по дяволите. Искам утре да остана. Не искам преходност и липси повече. А ми трябва много малко, за да съм щастлива. И утре ще е от дните, в които сякаш нещо приключва, когато ми трябват нови начала. 
И не трябва да искам, а да се спирам, но се спирах твърде дълго преди това. Да, с причини. И още имам такива, но са все по-малко и все повече спира да ме интересува за последствията. И без това е въпрос на време. А и ако трябва да бъда честна със себе си и сега не ми е много лесно дишането и функционирането. Края на лятото винаги ме изтощава емоционално и времето спира, когато искам да се движи дори по-бързо. И винаги всичко се случва, когато ще си тръгвам от София, за да продължавам да я искам винаги с всичките хора и хаос. Цели две седмици времето ще е спряло и ще ми е трудно да живея със себе си, призраците и новите желания. Страхотна смесица от нюанси събрах. И защото те няма ще сънувам кошмари със самолети. Кретен! Липсва ти притежателно местоимение пред името. Да, толкова! Затова сама не мога да се понасям, когато реша, че искам нещо. Внасям разруха и ураган в живота си по собствено желание и после няма кой да ме събира. А и не е останало много за събиране. 
А имах да пиша за друго. И утре е ден, в който ще се времат сложни решения и ще се живее на емоция. В крайна сметка винаги е страшно, докато не успееш да издържиш още пет минути и не видиш светлината. 

Няма коментари: