09 септември, 2015

of you and I

Казвам ти, че нормалните хора имат гъдел. Той ми казва, че не е вярно. Гъделичка ме и казва, че аз не съм нормална, а имам гъдел. Трудно ми е да функционирам, да. Не ми поставяй граници, където искам вечности и безкрайности. Трябва ми още мъничко време да се самопоправя. Белезите са ми в повече. Мечтая си за нови идеи като спрелия часовник, но ми трябва още мъничко смелост. За много неща ми трябва всъщност. Чакам и на теб да ти стане трудно да ме няма. Още мъничко остана. 
Странното е, че оставям следи само когато не желая и обещавам, че ще ми бъде все тая. Тогава бях права. Искаше ми се да се поправя и да има смисъл. Дори да го оценя. Не се получи и сега го няма. Дори не ми и липсва. А сигурно и той се е борил с призраците ми и е искал да разбие стените, зад които се пазя. Но го предупредих. Поне това имах смелостта и разума да направя. После дори си повярвах, че именно това искам, защото бях твърде повредена. И ме довърши всичко след това, сякаш съдбата ми отмъсти за стореното. 
Сега не е така. Не те исках тогава, за да не се стигне до там. Искам те сега, когато всичко друго е история и дори призраците нямат влияние. Единствено демоните и чудовищата в ума ми, които ме плашат понякога, но някак успяваш да ги накараш да замълчат, както на мен не винаги ми се получава. Или си твърде голям кретен и просто се шегуваш.
Трудно ми е да разбера кога си сериозен и кога не. Предупреждаваш ме сериозно, а на шега ми обръщаш света. Но се появи, когато най-малко го очаквах и най-много имах нужда. Изненада ме, каквато и да е била причината. Мъничко си започнал да се привързваш, а аз те уплаших. Винаги така правя. Бързам и искам всичко да се случи на момента, сякаш ако закъснея вече няма да има шанс. Обикновено въпросният шанс никога не съм го имала. 
Сама съм давала същото предупреждение и после съм си променяла решението, защото съм се надявала и после се е оказвало, че ме съм попаднала на когото трябва. Този път не е така. Знаеш го доста добре. Човек би си помислил, че досега трябваше да те познавам като собствената си длан. Ако само бях обърнала внимание. Страх ме е да те няма. Знам, че не винаги си бил близо, но винаги те е имало. И ако зависи от мен ще те има винаги. Близо никога няма да е достатъчно, винаги ще искам повече. Аз и моите прекрасни крайности. Не сме лесни за обичане, но пък си струваме, нали знаеш. С всичкото недоверие, страховете, призраците, стените. Не сме лесни, защото не знаят как да ни обичат онези, които се присмиват на белезите и ни лъжат в очите. А знаем как да обичаме до безкрай, стига да има кого и да си струва. Струваме си! И аз и ти по отделно, но най-вече заедно!

Няма коментари: