03 септември, 2016

stitches

Трябва да започна да снимам изгреви, да заспивам рано и да се събуждам с желание да не прекарам деня в леглото си, защото уикенда е твърде далеч. Предвид, че обичам крайностите, яснотата и решенията, липсата на такива ми отнема желанието за подобни неща. Вместо това искам да си седя в леглото цял ден, да си снимам залезите и да не виждам звездите.
Всеизвестен факт - пиша или когато нещата са много подредени или са твърде хаотични. Липсва ми да пиша, макар че работя върху нов проект. Дано поне него завърша.
Това със изгревите е като пожелаването не на падащи звезди, а на още светещи. Самонаправен оптимизъм, за да компенсира постоянния песимизъм. Продължавам да искам света. Искам всичко и го искам сега. Уча се на търпение. Хубавите неща нали ставали бавно. Може би това е урок, който е крайно време да науча, защото винаги бързам и винаги после съм забъркала такава каша, че не знам как се излиза от нея. Та ... Бавно, постепенно, от разстояние, без минаване на граници и с много търпение.
I want it enough to be willing to wait. I want it all, not just bits and pieces of what it's supposed to be. And that applies to work, relationships, university. All things really. I'm finally old enough to realize that I deserve more and I can still do better. I am finding a new better version of my own self and improving it step by step. So I get it. I'm a work in progress too.

Няма коментари: