Eclipse

crushed and created

2012-02-03T00:21:00.003+02:00

Един ден смесване на илюзии ми, при това нарочно, ми беше достатъчен, за да ми стане ясно. Това, че се опитвам да направя невъзможното, не се отказвам и имам склонността да се привързвам не ме превръща в глупачка. Добре де, може би малко. Но също значи, че съм силна и се боря за онова, което искам и в което вярвам.

Не градя стени, не горя мостове, не чертая граници, не бягам. Едва сега ми става ясно какво имаше на предвид Теди, като ми каза да се замисля. За Тъмния ангел не знам, но аз наистина имам огън в сърцето си. Не напразно имаше време, в което се пишех Natural Disaster. И няма нищо лошо в това, че ме е грижа, дори когато е в единствено число. Добре де, мъничко не е забавно, но грешката ми е единствено, че не зная кога да спра. А ако знаех, нямаше да съм аз. Това, че понякога някой ми липсва не е най-прекрасното усещане на света, но значи, че съм обичала и принадлежала. А след всичките сбогувания не искам да ме е страх от новите срещи. Всъщност в момента ме е страх да не забравя, да не си изгубя желанието да имам света и да не изгубя каквото е останало от мен. По-скоро каквото съм успяла да намеря след ден на илюзии.

Знам точно къде искам да отида и какво искам да направя. Говоря съвсем символично без подтекстове. С четири думи - какво искам да постигна. Искам обаче да съм сигурна, че като стигна там, няма да искам да се върна обратно. Не казвам, че няма да има значение. Винаги ще има. И винаги ще си искам приказката, но не си я представям точно така. Защото ми липсваш, а така и не усетих аз да липсвам на теб. От тук и извода, че от време на време наистина се превръщам в глупаче, вярващо на приказки.

Милита, ако четеш това, да знаеш, че беше права. Намерих доказателства из спомените си, че са се случвали разни подобни неща и на мен. От там и оптимизма да посветя деня на илюзии, в идеята да им повярвам. Може би трябва да започна и да пиша по тях, защото ми се струват като интересно предизвикателство. Благодаря, че ми каза да изгледам филма и да не го приемам за пълна глупост. Дори ще си позволя да цитирам едни от любимите ми твои думи:

"Моли се да не ме поискаш, когато се намеря.

Защото тогава си припомням цената си.

Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия."

- Millita

Честно казано, най-любима съм на себе си, когато съм ничия. Защото когато съм влюбена и щастлива не мога да пиша. А и съм най-любима, когато пиша. Тогава имам смисъл сама за себе си.

Всички са взели да се побъркват между дилемата дали ще празнуват Свети Валентин или Трифон Зарезан. На мен ми се струва достатъчна идеята, че има нещо за празнуване. Не се тревожете, ще намеря на романтичката в себе си достатъчно шоколад и алкохол, та да не прави особена разлика между двата празника. Или може би ще си направя филмов ден и ще изгледам "Тетрадката", "Незабравимата", "Мулен Руж" и всякакви подобни филми. Или вместо това ще си сваля някой трилър. По-добре да се страхувам, отколкото да плача на всяка сладникава сцена.

Предстои смяна на дизайна на блога. Трябват ми промяна и вдъхновение. Муше, напомняй ми какво ти обещах, когато си забравя и започна да мрънкам и да се чудя каква глупост да измисля. Сега е време за хубави и усмихнати сънища, защото утре ме чака ден на писане и създаване на нови илюзии.

i miss us

2012-01-31T21:20:00.003+02:00

Проклети сънища! Захар през стъкло. Знам, висша степен идиотизъм. Да знаеш какво да направиш е едно, да можеш да го направиш - съвсем друго. Следват пет дни ваканция, в които ще се чудя каква нова глупост да измисля. И си мислех, че пушенето ми е най-лошия навик. Явно имам и по-лоши. Например да си вярвам на глупостите, да се привързвам, да си минавам всичките граници и да се опитвам да направя невъзможното. Пушенето се спира. От другите навици някой може ли да ме научи как да се освободя?

И да, имам много за казване. Вероятно не ти се иска да го чуеш. Мога да съм ти ядосана, защото решаваш всичко преди дори аз да съм се замислила. В същото време искам някак си да ти докажа, че си сгрешил с решенията си и невъзможни неща няма, стига да го искаш. От тук следва извода, че определено не аз съм това, което искаш. Което ме прави абсолютна глупачка, защото изобщо се опитвам да направя нещо.

Но... Това, че не сме заедно не значи, че ми е все едно какво се случва с теб. Това, че имам много за казване не значи, че имам намерение да ти го кажа. Това, че все още искам да има нас не значи, че ще седя и ще мрънкам всяка вечер, докато най-сетне не заживея сама с многото си котки в огромна къща край морето, за да си пиша мислите в книги. Вярно, ще ми отнеме адски много време. Но ако някога се превърна в някого, на когото му е все едно ... Няма как да стане.

Просто ми се иска да знаех.

i am no optimist ;]

2012-01-30T21:22:00.006+02:00

Иронията - честта да се заема с организацията на екскурзията до София се падна на моя милост. Сънищата ми продължават да са все така нелогични, нереални и странни. Заради проклетия студ накрая ще трябва да си остана вкъщи за няколко дни, а това значи, че съвсем ще се побъркам.

Имам толкова много идеи за изненади в съзнанието си. Отнемат точно няколко думи и половин час да реша, че ще ги направя. Но после се появяват разните там променливи и неизвестни. Задавам си въпроса има ли смисъл и се отказвам. А никак не ми харесва да се отказвам по каквато и да било причина.

Anyway, целувките станаха страхотни. И след малко отивам да сънувам странни сънища, за да дойде по-бързо утре и после другия ден и така до бала. Вярно, че продължавам да си знам какво искам и да не искам да се откажа. То затова и ми се разказва играта. Та да идва по-бързо лятото и да минава времето. Ще си чакам деня, в който няма да има значение. И вероятно ще си почакам доста дълго време.

Добре. Всяка история си има две страни. На мен ми се иска да зная твоята. Но за целта трябва да се осмеля да напиша нещо в там едно прозорче. А смелост е ключовата дума. Защото това вече съм го правила не много отдавна и не приключи добре. Ето защо ми се иска всичко да ми е ясно, за да не се налага съзнанието ми да измисля по пет теории на час. Вече и Мушето се съгласи, че съм трагичен случай. Оставям си мислите да се изписват от копчетата на клавиатурата с надеждата, да ми мине по-бързо. Идиотизмът ми достига нови граници. Не се харесвам такава. Няма сега да обяснявам каква, но ... Нещо не мога да свикна с новата самоличност. То от адски много време се опитвам да си присвоя нова, но не ми се получава. По дяволите, някой да ме поправи... Или просто да ме гушне. Би свършило страхотна работа, макар че има голяма вероятност тогава да се разплача като малко дете.

Anyway, лека нощ!

p.s. А това момчето, дето вярва в приказки и вече е написало моята, направо ми топли сърчицето. Толкова е миличко всичко, че... Мога доволно да си легна. Дава ми надежда, you know. Не, че е много хубаво да си вярвам на глупостите, но поне още някой като вярва с мен си е някак приятно.

as we

2012-01-29T23:46:00.004+02:00

О, чудо! Пак ще си легна, когато днес става вчера, а утре - днес.

Не помня кога за последно нещо буквално ми смрази кръвта така. Едно най-обикновено пързаляне с найлони по дигата се превърна в размяна на уплашени погледи, бясно шофиране и ходене до Бърза помощ. Всичко е наред, но все пак си беше страшно изживяване. И то имайки на предвид, че бях само страничен наблюдател. Единствените дечица, решили да се пускат по снега бяхме аз и кака, и намерихме не особено място за целта. Както и да е. Важното е, че всичко е наред. Просто... Си беше страшно.

Споменавала ли съм, че съдбата може да бъде изключително иронична, когато пожелае? Защото веднъж бях споменала някакви часове разлика. Нищо, само аз си знам какво искам да кажа. Имам прекалено много за казване, но няма смисъл. Нито думите ми променят света, нито ти се говори с мен за това... Или всъщност за каквото и да е. Знаеш ли, искаше ми се да те познавах от по-дълго време, за да мога без проблем да разгадая всяка твоя мисъл, без дори да се налага да ми казваш какво се върти в съзнанието ти. Защото всяка история си има две страни и аз знам само моята. Пък обикновено винаги съм права и затова намирам разни оправдания за каквото и да било. Но замисляйки се... Въпреки многото неща, които ми се иска да зная, фактите са си факти. Поне третата ми световна се отложи и нещата приключиха с привидно примирие. Ирония. Припомням си онзи сън с правенето на постер, подобен на бялата ми тениска, с която съм на една от снимките. Където има знаме, синьо и червено и усмивки. Сънувах, че правя постер с подобна идея и като прибавя това с часовете... Дори не ми се мисли. То и снощи сънищата ми бяха странни, но няма какво да се чудя. То просто ... Ми ги няма думите, затова отивам да спя. И дано ми се върне вдъхновението и започна да се поправям, че никак не е забавно.

anymore, anyless

2012-01-28T21:48:00.005+02:00

Излъгах, не ми е последният пост. Времето е толкова спряло. Дори ми се струва, че върви назад. Дишам. Преповтарям всичко в ума си, надявайки се да започне да има смисъл, а не ми се получава. Припомням си някой момент и се усмихвам глупаво, а после очите ми се пълнят със сълзи. Защото каквото и да направя просто не е достатъчно. И ми го няма вдъхновението и желанието да се занимавам с писане на думи по английски или правене на тестове. Защото не си представях уикендите толкова продължителни и мрачни, а забързани, включващи пътуване с влак и разни там сладникави неща.

Писна ми да се отказват от мен. А после да пиша мрънкащи постове и да се чудя какво да правя само и само да минава времето. И като мине, какво? Появява се пак някой, обръща ти света наопаки и после си намира причина да те остави.

С една дума - мрън! С две - много мрън! Май ми е време да спинкам. И утре ще се постарая да понапиша повече думи. И да не мрънкам толкова.

Присвоявам си самоличността на силна и решителна. Преструвам се, че ми е все едно и не ми липсва. Преструвам се поне за малко, че не си искам приказката и не съм повярвала в онази мечтана, но неизречена вечност. Това, че разбирам не значи, че съм съгласна. Само ми напомняйте да дишам от време на време.

Bad day? Bad century.

2012-01-28T12:07:00.005+02:00

"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."

Знам точно каква искам да ми бъде новата самоличност. Друг е въпроса как точно да превърна себе си в нея. Имам лошия навик да преобръщам света и сама да превръщам себе си в опция, поставяйки някой друг на първо място. Не се научих да градя стени, няма и да се науча. Започвам да си мисля, че да знаеш какво искаш не е най-страхотното нещо на света. Ако не знаеш, всичко би могло да те очарова. А ако знаеш, си искаш само това и другото не ти се струва правилно, достатъчно, хубаво. Но пък това да си повреден си има и положителна страна. Можеш да се справиш с всичко, независимо на колко частици ще трябва да разбиеш себе си. А както обикновено света ми се превръща в хаос, някои частици дори не мога да намеря. И всеки път се питам колко още мога да продължа, преди да се откажа. Достигам си границите и мисля, че не съм способна на повече, а се оказва точно обратното. Способна съм на толкова много. Съвсем друг е въпроса дали си струва и от коя гледна точка ще го погледна, за да направя подобен извод. Идва един момент, в който зная кое е правилно и въпреки това правя точно обратното. Защото имам нужда от повече срещи и по-малко сбогувания. И ми става ясно. Това, че аз съм способна да обърна света си с главата надолу и да не се предам, независимо от последиците не значи, че всички биха го направили. Факт!

Новата самоличност ли? И тя няма намерение да се предава. Ще се бори докрай, независимо от последиците. Но единствено и само за целите. Mind over matter. Не, не ми е минало. Сигурно няма и да ми мине скоро, затова си намирам какво да правя и напъхвам всичко в кутия. Заличавам видимите следи, пускам My Darkest Days и ще решавам тестове по английски. И май не аз трябва да обяснявам, а на мен трябва да ми се обяснява като на малко дете. То, не че не разбирам и не ми е ясно. Но както и да е.

Това ми е последният пост за месеца, така че приятен Ви уикенд и очакваме февруари да не е особено студен, но снежнобял и приказен.

got the best of me

2012-01-26T00:26:00.004+02:00

Шекспир - Сонет 141

Не, моят поглед не е влюбен в теб.

Той твоите пороци вижда ясно.

Сърцето, чийто порив е нелеп,

да люби твоите грешки е съгласно.

Гласът ти не лъскае моя слух

и ласките ръката ми не чувства.

С петте си сетива оставам глух

за празника на всички чувства.

Но и петте ми бедни сетива

напразно се опитват от отдавна

да убедят сърцето ми в това:

че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:

ти мой си грях и ти си моят ад.

По-хубаво от това (по-горе) няма как да се каже.

Мисля, че ми е крайно време да изнамеря една тетрадка и за започна да пиша в нея. Превръщам идеята на Теди в моя и си й придавам нещичко от мен. Защото като не пиша имам прекалено много мисли и съм още по-повредена. Ако изобщо има повече от това накъде.

Съзнанието ми приема и осмисля информацията. Започват да ми се изясняват детайлите. И нежеланието ми да ги видя вече го няма. Искам яснота, като след пороен дъжд, когато мирише на свежест. Искам яснота, като в студените зимни утрини, когато слънцето озарява облаците в розови нюанси няколко минути, преди да се появи. Искам ... Искам си света, по дяволите. Онзи, в който на нова година гледаме заедно зарята и няма нищичко, което да може да ми развали приказния миг. Иска ми се да имах смелостта да кажа каквото трябва на когото трябва, вместо да пиша постове и да си правя дневник.

Прекрасната ми самоличност, готова да разруши всичко по пътя си и да си заслужи мястото в ада явно съм я изгубила. Сега съм страхлива (или прекалено предпазлива), влюбена и притежаваща висша степен на идиотизъм, каквато света досега не е познавал. Не се тревожете, ще я пренеса в някоя от илюзиите си, когато си намеря нова самоличност. И онази от историята с влака и френската песен не се брои.

"Кажи ми каквото си поискаш и ще ти повярвам. Но не ми казвай нещата, които казваш на всички." - цитирам себе си, след като Плами ми напомни, че някога съм го писала и това. Превода не е толкова хубав, колкото оригинала, но веднъж ми бяха казали, че пиша на английски, за да се скрия още повече, та се опитвам да не го правя. Достатъчно съм се скрила дори от себе си и оставям песента да говори за мен, за него, за всичко... Не буквално, а просто .. Си има едно такова символно значение и не ми излиза от ума.

it's like

2012-01-24T22:43:00.005+02:00

Лежа на пода. Мечтая си за събота по пижама и с чаша кафе в ръка. Навън май вали. Спи ми се. Липсата на сън, придружена от безсънието, което ме е налегнало, ми развалят настроението. То не само те, но поне някой се опитва да ми го оправи. И Стелито набързо превръща в думи онова, което ми минава през ума.

Изморена съм. От липси, размисли, въпроси без отговори и недоизказаности. Да, Теди, замислям се. Но повече за себе си, отколкото за онова, за което си писахме. Установявам, че ще си напиша на едно листче всичките граници, за да не ги преминавам. Изморена съм. От безсънието и дъждовното време. Студено ми е и страшно много ми се иска малкото сладко кученце да беше тук като онази вечер, за да го гушкам и да заспива на ръката ми. Да ме търси, дори когато се дръпна за секунда и да усеща, че ръката ми не го гали. А как само ми се радваше като ме видя... И започна да подскача, за да го взема в ръцете си, а после започна по най-сладкия начин да ме ближе и нежно да ми хапе пръстите, защото го закачам.

Би трябвало да съм научила доста неща. Вярвам си, че е така. Защо обаче трябва пак да ми се казват и обясняват като на малко дете? Защото цялата съм низ от думи... и не само. Научила съм се да ме е страх, да съм несигурна и да намирам оправдания. Научила съм се да нямам право да казвам каквото и да било. Научила съм се, че думите ми нищичко не променят. Но това не ми пречи да си ги казвам поне на мен си. То затова си имам блог, един куп тетрадки и бележки на телефона. За да чета сама на себе си и за себе си. Не, защото ще забравя. А защото обикновено в думите скривам разни значения. Не съм себе си, когато не мога да пиша. Най-любима съм, когато имам думи. На себе си.

Съвсем хаотично Ви пожелавам лека нощ и отивам да се боря с безсънието, защото имам нужда да се наспя. А и реалността ми разказва играта за не зная кой път.

It's like taking me to the top of the highest
mountain, showing me the world and saying
"and that's what you CAN'T have".

that simple

2012-01-23T23:07:00.003+02:00

As much as I love spending my days and nights with you, I can't let you come and go as you please. 'Cuz I have a heart you know and it might as well stop after all the times you made it wonder where are you, who are you with, do you miss me or do you think about me at all. Yet it still keeps beating and whispering your name now and then and saying all those perfect little words, but you're not here to listen. And I wish I could tell them to anyone else, but they wouldn't be true. Because as hard as it is to admit it I am in love with you.

It's that simple. And those words scare me to death. Can you blame after all the times I got lost and also had my heart broken? Nope. Well, whatever. I just finally had the words to say something the way I feel it.

it is scary, i should know.

2012-01-19T23:51:00.005+02:00

Цял ден седя и се чудя какво, по дяволите, ме спира да си изпиша всичките сладникави думички. Още по-чудно ми е какво ме спира да ги кажа. Мисля, че отговора намери мен. Страхливка съм, което никак не е хубаво. Но от друга страна, имам всичките причини на света да си седя тихичко и да се страхувам от всичко това.

Защото ми се разказа играта по всички възможни начини, докато ти търсеше себе си. И все още не знам дали си успял да намериш онова, което търсиш. А през всичкото това време нито веднъж не се отказах от думите си, не успях да ги превърна в просто думи, някога имали значение. Дишам... Побърквам се от време на време. Скоро няма да откажа цигарите. Липсва ми. Всичко случило се ми е толкова хубаво и нереално, че очаквам всеки миг нещо да се провали. Време ми е да заместя мислите с цигарен дим и да поспя, че започвам прекалено много да мрънкам, а тук не е мястото.

only when i'm breathing

2012-01-17T23:28:00.005+02:00

Пожелаваха ми да намеря онова, което съм търсила. Това пожелание следваше всяка една нова идея и глупост. Пък отговора ми беше, че дори не знам какво търся.

Мисля, че едва сега ми става ясно какво съм търсила, когато се бях изгубила. Всъщност знаех точно къде да се намеря. Знаех и какво точно съм изгубила. Но не можех да го подредя в думи и там ми беше единствената граница. Да пиша, а всъщност нищо да не съм казала. Така де, освен на себе си, на друг нищо не съм казвала. А Мушето си го знае и без да й казвам.

Какво търсих ли? Близост. До всичко онова, което ми беше далечно, а исках да чувствам близко. Близост до спомените, думите, присъствието, мъркането, събуждането, заспиването... Близост до него.

Хубаво ми е да обличам в думи всичко, което досега нямах способността дори да си призная.

Започвам да разбирам и защо си мислеше, че ще е убийствено. Не, че го намирам за такова, но точно в този миг ми липсва. И не се питам къде е, защото сигурно вече спи сладко в леглото си. Питам се защо не може да спи сладко само на дъх разстояние от мен, за да мога да забравя за писането на разни там обяснения и да легна при него, за да го гушкам и целувам, внасяйки сладост в съня му. Не, че сега признавам много, но поне се опитвам. Защото изграденото не е стена, която да те държи надалеч, а граница, която да пази мен и всичките ми думички и емоции. Типично в мой си стил очаквам нещо да се провали. Не смея да си пожелая хубавата вечност.

Вече не съм изгубена, имам смисъл и времето не е спряло. Няма смисъл за това да обяснявам причините. И някак си не само принадлежа, а и съм част... Как се обяснява усещане?

Трябва да си изясня още няколко неща, но когато му дойде времето. Просто някак си е хубаво да зная, че някъде там липсвам аз, както той на мен. И не само аз принадлежа, но и той. Като две части от едно цяло. Знам, едно от най-баналните сравнения, но все още си нямам мое собствено.

Изпращам целувки и отивам да гушкам плюшения мечо. Дано само не ми се сърди, че докато гушкам него си представям, че гушкам теб.

learned French, huh

2012-01-15T22:00:00.005+02:00

Мъничко се побърквам.

Толкова мъничко, че изписвам въображаеми разговори, на които се смеем с Мушето.

Нямам търпение да дойде следващият уикенд.

Засмиваш се, когато ти казвам, че е по-добре да те чувам и не успявам да си довърша думите. По-добре е, защото за мъничко мога да затворя очи и да си те представя до себе си, на мястото на плюшената мечка. Мога да си представя погледа, усмивката... И всичко това ми липсва. Но по онзи хубавия начин. Да, добре. Има ли хубав начин, по който някой може да ти липсва? За мен има... Това е когато усещам, че ми липсваш и после си припомням, че съвсем скоро ще те видя. Тогава усещането за липса се смесва с нетърпението от предстоящата среща и вместо да си търся шоколад, аз си се радвам на способността когато чуя гласа ти да затворя очи и за мъничко да залича всичкото разстояние, което ни дели в този миг.

Надявам се да съм успяла да те убедя, че начин има. Нищо, че все пак си е леко убийствен. Имайки на предвид другия вариант, в момента все едно съм в рая и несъвършенствата на всичко това са ми оцветени в красиви ярки цветове. Защото вече зная какво е да те изгубя. И всичко друго ми се струва прекрасно на фона на липсата, отсъствието, незнанието дали изобщо ще има присъствие...

Та, случващото се сега значи света за мен и има всичкия възможен смисъл. Защото ... (думите, които би трябвало да последват се казват, а не се пишат.)

Ain't love the sweetest thing ..

2012-01-15T00:13:00.003+02:00

Имам ли теб, значи имам всичко.

Точно в този миг съм щастлива. Защото мъничките съвършени неща са ми достатъчни, а в останалите несъвършени детайли намирам единствено очарование. Защото света е мой. И ми отива страшно много да съм щастлива. Толкова, че нямам думите да го опиша.

Само не ми открадвайте розовия свят. Не ми вземайте очилата, не ми рисувайте с тъмни цветове по новото разноцветно платно.

Най-глупавото е, че ме е страх да ти кажа колко щастлива ме правиш. Страх ме е, защото това, което имам да кажа може да уплаши теб.

Благодаря на Мушето за вдъхновението. Сега ми е време да спинкам, защото утре ме чака ден на учене, писане на проекти, правене на презентации и писане на домашни. За да достигна до мястото, за което толкова силно копнея, трябва да положа доста усилия, пък не съм от тези, които се отказват лесно. Има ли смисъл да казвам, че всяко място бих могла да нарека дом, стига ти да си с мен. Домът е там, където е сърцето. А моето, колкото и тихичко и уплашено да е през повечето време, все пак си знае, че се слива идеално единствено с ритъма на твоето.

cleaning (or messing) up

2012-01-14T14:45:00.003+02:00

От всичкото подреждане си изнамерих прочутото листче с пожелания за миналата година. Написано с лилав химикал и цели 11 желания, от които единствено издаването на книгата не се е сбъднало все още. Мога да бъда доволна от написаните си тогава желания и това, че са се сбъднали.

Пък снощи имах мъничко вдъхновение, преди да заспя: "Луната тази вечер е прекрасна. Ако някой ден си имам огромна къща, вероятно ще има прозорци и по тавана, за да мога да наблюдавам нощното небе преди да заспя."

Смятам самичка да си измайсторя календар за 2012 с мои си картинки и места за писане. Защото обичам да си отбелязвам хубавите дни със слънчица вдъхновяващи думички, които само на мен да казват, че деня е бил незабравим.

Свалих си коледните лампички от стаята и ги прибрах в една от многото кутии, приготвени за догодина. С мисълта, че догодина ще пропътуват доста километри, преди да бъдат закачени и оставени да светят цяла нощ. Знам, неспасяем случай на сладникавост съм. Идея си нямате колко ми е богато въображението в момента, докато си представям как ще си окачам лампичките в стаята. И как хубавко ще светят.

Установих, че имам повече кутии, отколкото неща, които да сложа в тях. И трябва съвсем скоро да си харесам рокля за бала, обувки и каквото още там има за харесване, че в последния момент не се знае ще може ли да ми се угоди на капризите. xD

got 2 luv u

2012-01-13T20:57:00.004+02:00

Подгонила ме е манията да подреждам, обаче май се получава обратния ефект. Отварям шкаф след шкаф и се учудвам на това колко много неща има във всеки. Изваждам всичко, за да му намеря подходящо място и след пет часа подреждане, стаята ми би уплашила всеки, които влезе в нея, освен майка ми, за която това си е напълно нормална гледка.

Достигнах и ново ниво на побърканост, но този път включва усмивки, при това без причинни. Така де, другите около мен не виждат причина в момента да се усмихвам, пък аз това правя и общо взето е забавно. Увеличила съм си музиката с разни летни песнички и честно казано ми се струва дори прекалено тихо. Танцувам си из стаята, докато внимавам да не настъпя нещо или да се бутна в леглото. Иска ми се и да не си танцувам самичка, но и до това ще стигна. И после ще си сваля хубавките розови очила, защото света ми е прекалено розов, пък това никога не е било.

За много мъничко света е мой. Не в пълния смисъл, но ... Няма да си издавам идеите.

А с моето Муше за най-добра приятелка, изобщо не знам трябва ли ми някой друг. Хах, добре де, трябват ми, ама исках да измисля нещо, което да звучи адски внушително. Страшно ме радва, като отникъде измисли някоя страхотна идея. По-гениална е дори от мен! Муше, като четеш това да знаеш, че се усмихвам доволно, защото те има! <3

Добре де, обичливо ми е. И знам. Този път ще го кажа, когато трябва, пък да става каквото си ще. Все пак ... Кога, ако не сега? Кой, ако не аз? Дано да не се намерят друго отговори на тези два иначе реторични въпроси, че щях да си купувам пушка. Отивам пак да подреждам.

sleepy smile

2012-01-12T23:33:00.002+02:00

Стаята ми отново е придобила хаотичен вид, подобно на мен самата. Опитвам се да държа обзелата ме сладникавост настрана, но не ми се получава особено. И си се усмихвам доволно и щастливо от време на време без видима причина... Защото ми е доволно и щастливо.

Ако можеше и да ме оставят на мира да си уча английския език, вместо да се чудят по какво да ни дадат проекти, презентации, контролни, писмени и какви ли още не глупости, щеше да е идеално.

А и си имам нови творчески идеи. Остава само да ги осъществя. Полунощ е, а аз ей сега ще си се върна в топличкото легло. Утре е петък 13-ти и трябва да го посрещна подобаващо с усмивка. Лека нощ, Сънчо.

paramour

2012-01-11T22:22:00.005+02:00

Започвам вече да се ядосвам на себе си, че нито една думичка не иска да се изпише в блога. Дишам, понякога с напомняне. И времето не е толкова спряло, колкото беше преди. Вероятно се дължи на липсата на определения и условия.

Има нещо страшно очарователно в това да изживяваш моменти, за които си писал преди. Пък аз си ги преживявам още хиляди пъти в съзнанието си, та от време на време си оставам загледана в някоя точка или в дисплея на телефона, например. Нищо не ми е далечно, поне в този миг. Почти не мога да повярвам, че 2011 свърши и 2012 започна толкова очарователно. От време на време си търся доказателства, че нещо наистина се е случило, защото ми е все още като сън.

Госпожата ми по английски език ме мислела за срамежливо и мълчаливо момиченце до преди година. А сега ме кара да говоря, за да ми пише оценка и установява колко откачена съм всъщност. Имаше една теория, че имам поне две самоличности. А от онази тихата и кротката не е останало много. Сега горя, не мисля. Изпробвам докъде ще ми стигне смелостта във вършенето на глупости. Така де, търся си границите. Всички други освен една.

Защото пиша за всичко друго, но не и за това, за което имам да пиша, искам да пиша, мога да пиша. Ем като е влюбена не може да пише. Извод - Ем е влюбена. Напомнете и да диша. И да спре да си представя онази ненаписана бъдеща история за дъждовния ден. Ще й хареса прекалено много и после ще иска да я сбъдне. Говоря за себе си в трето лице. Говоря глупости, защото всичко друго би било прекалено много.

Извод:

Мълча, защото съм страхливка.

Мълча, защото имам прекалено много за казване.

Мълча, защото в уравнението ми има неизвестни, а с математиката никога не сме се разбирали.

Мълча, защото никой няма право да чуе онова, което имам да кажа (с едно единствено изключение). А съм страхливка... И ми е време да се наспя, защото започвам да се ядосвам на луната, защото наднича през прозорците и вижда всичко, което на мен ми се иска да видя точно в този миг.

липса на думи

2012-01-10T23:45:00.005+02:00

Тихо ми е. И липсващо.

Дъждът е спрял. Не е студено, особено докато гушкам плюшения Жоро.

Никак не е забавно да ти се иска да пишеш, а нищичко да не ти се появява в ума като идея. Нито една думичка. Освен онези, които се казват, а не се пишат.

можеш ли ?

2012-01-07T16:05:00.005+02:00

Песъчинките в часовника почти са свършили, разпилени от вятъра на приближаващата реалност. Продължавам да говоря сама на себе си за вечностите, които искам да прекарам с теб. А мълча и тихичко те целувам, докато заспиваш. Не смея да проговоря, за да не изрека нещо, което ще развали магията на моята малка приказка. Толкова малка, че ми е превзела съзнанието, вдъхновението, сърцето, душата, тялото, устните, думите... Толкова малка, че вселената е като мъниче, сравнена с нея. (показвам с ръчичка колко малко е всъщност)

А ти не рисуваш вечности. Не си задаваш въпроси, на които отговор е моето име. Не присъствам в дните след утре. Продължавам глупаво и наивно да се надявам, че ще продължим онзи разговор, за който се съгласихме, че принадлежи на реалността не на дисплеите на телефоните ни. Глупаво и наивно си мисля, че все пак има поне един план, който включва нас, поне един въпрос, на който името ми е отговора. Поне две думи, които имат всичкия смисъл на света за теб, както за мен и ти се иска да ги кажеш, но те е страх.

Снежинките се сипят нежно от небето и оцветяват света в бяло. Ще ми заличат следите, когато утре напусна мястото, даващо ми смисъл. Домът е там, където е сърцето. За мен всяко място е дом, стига и ти да си там. В такъв случай си припомням въпроса: "Бездомна ли съм, щом сърцето ми при теб е?" Не съм сигурна, че беше точно така, но поне смисъла е такъв.
Мечтая си за дъждовния ден. Онзи, за които започнах да пиша, а не съм дописала. Става ми навик да пиша за бъдещи неслучили се неща, които може би никога няма да се сбъднат наистина. Но нали си имам ниво на побърканост, поне ще си вярвам за мен си, че са се случили.

А той ми изпълва съзнанието. Дарява ми нежността си и сърцето ми прескача някой удар, когато ме погледне с блясък в очите и мога да съм сигурна, че и той изпитва същото, независимо какво всъщност е то. Нямам думи, за да поставя дефиниция. Да определиш значи да ограничиш. А на мен ми се струва безкрайно, безгранично, извън представите ми за време, място, логика. Само чувства и споделености. А той казва, че чувства не трябвало да има - само мисли и действия. Обяснявам с подтекст, че всичко трябва да се заявява от самото начало. Как така успява да разбере нещата, които не съм изричала пред никого, освен пред себе си, а не успява да осъзнае, че искам този път не аз да започна разговора. Това го казах толкова сложно, че и аз сама не си го разбирам. Искам ... Искам си пожеланата вечност. Искам си любовта в множествено число, за която време и разстояние са само нищожни предизвикателства, които лесно ще бъдат преодолени. Искам новооткритата ми сладникавост да продължи да ми изпълва думите, усмивките, погледа, сърцето. Искам да обичам (теб). Поправка - обичам (те). Можеш ли да ми отговориш със същото?

untitled (love letter or something)

2012-01-06T12:04:00.007+02:00

Колекционирам спомени. Това се е превърнала в моя лична фраза, с която за си започвам или завършвам постовете.

Имах шанса да се наспя и на сутринта на път за курс идеите започнаха да ми изпълват съзнанието.
Представлявам една прилична енциклопедия с сливащи се оранжево и синьо на корицата, чрез може би малко бяло, за да няма прекален контраст. Има изписани мънички бели думички, хаотично разпръснати из цялата корица. В ъгъла вероятно ще бъде нарисувана една малка красива кутийка.

(картинка с двете неща, които имат смисъл и заедно изпълват сърцето ми)

Да се върна на същността - съзнанието ми, пък и аз самата, представлявам енциклопедия без заглавия, а само с думички и следи. Енциклопедия, в която ако някой надникне, ще открие предимно теб и мъничко от мен. Ако някой ден се изгубиш, бих могла да ти припомня кой си до последния детайл.
Маската ми на смела и ничия се е разбила на парченца. Изпълнена съм с романтика (произнесено с френско "р"), сладникавост, следи от допир и спомени, всичките благодарение и по вина само и единствено на теб. Без съмнения, без обяснения и разговори за любов в множествено число.

А накрая на енциклопедията вместо речник има низ от въпроси, на които отговорите съдържат предимно "ти", "теб" и "нас". Аз не съм себе си ако не принадлежа (на теб). Присъствам в това "нас" единствено ако и "ти" си там (тук), някога (сега), за малко (завинаги).

Оставете ме навън сред дъжда, където ми е мястото, за да си представям какво искам да се случи в дъждовен ден като този. Превъплъщавам се в ролята си на Селена, изгряваща всяка вечер, за да наблюдава отдалеч своя Едимон. Или може би Алиенора, която така и не успя да промени нищо с думите си.
Дъждът се усилва. Заедно с въображаемото тиктакане на часовника и падащите бързо капчици дъжд, си припомням как бие сърцето ми, щом е близо до твоето.
Като една прилична енциклопедия съм събрала в себе си толкова много детайли. Помня думи, секунди, часове, мълчания, споделености, достатъчности, метеоритни дъждове и пропуснати такива, пълнолуния, френски, нежности, две неизречени думички...
Всеки път щом ме побъркаш, оставам кротка и тиха. Заспивам с усмивка, докато нежно рисуваш с пръсти по кожата ми или ги преплиташ в косите ми.
И вече не искам света. Стига ми само да си само на дъх разстояние и да чувам тихото биене на сърцето ти, сливащо се с моето.

Обзела ме е хаотичност. Мислите ми са твърде много, твърде истински и лични. Все едно съм свалила маските от себе си. Стоя в ъгъла на стаята с лист в ръка и казвам на себе си колко те обичам, сякаш някой ден бих могла да забравя.
Бих свалила всичките звезди от небето, ако знаех, че ще ми изпълнят желанието за дъждовния ден. Бих стояла под студените капки на падащия дъжд, носеща единствено лятната си бяла рокля, стига думите за вечност да докоснат устните ти, както в този миг (и всички останали) изпълват сърцето ми.
За теб нямам гумичка, с която да те изтрия, нито коректор. Първо, перманентните неща не се заличават с нищо и второ - не съм объркала, за да ми се иска да поправя каквото и да било.
Напъхвам спомените си в кутии, а си оставям разни невидими следи, които все пак да ми напомнят, че понякога (когато си близо) имам смисъл и принадлежа. И после ... Ще остана ничия, но не защото няма да принадлежа на никого, а защото няма да принадлежа на някой друг (освен на теб).
Не помня някога да съм се изразявала толкова силно и думите да не са ми стигали да кажа колко много значи нещо за мен. За всичко си има първи път. А си ми изключение от правилата. Обикновено знам къде да си сложа граници. Спазвам си правилата и внимавам. Обещанията в края на миналата година вече за нарушени. Не се учете от мен как да си спазвате вашите обещания. Правилата ми ги няма, границите са заличени. Подреждам си хаоса и прибирам спомените в кутии. Обикновено скривам всичко, но нали трябва пак да си изключение. Вместо да скрия всичко, съм си оставила мънички незначителни нещица, които да ми припомнят, че всъщност никога не съм искала да си просто спомен.

Дъждът бавничко се превърна в сняг. Както моята побърканост се превръща в спокойствие, когато съм до теб. Както се губя и намирам заради присъствието или отсъствието ти.
Да не споменавам споделеният с целувка цигарен дим ... или как усещам ток да минава през всеки един милиметър от тялото ми ... или как не ми е нужно да дишам, когато те има и ме наричаш по онзи особен начин, напомнящ ми, че принадлежа на теб. Ще ми липсва да не го чувам всеки ден. Но сега не е момента да говоря за липси. Предстои ми всичкото време на света да изпиша всичките неща, които ще отекват в съзнанието ми, ще търся, ще искам, ще имам нужда от, ще си пожелавам на всеки час, на всяка падаща звезда.

вечности

2012-01-05T20:51:00.004+02:00

Няма да си пожелавам желания, които не можеш да ми изпълниш. Сложи си панделка и бъди тук сега. Това ми стига. Би трябвало да ми стига. Ще се науча да ми е достатъчно... Някой ден.
Имах най-страхотният 19-ти рожден ден, въпреки че плануваната ми изненада се провали. Танцувахме, снимахме се, пяхме и споделяхме мислите си без думи.
Толкова много пъти исках да ти кажа колко много си те обичам и как всеки миг прекаран с теб ми е като сбъднато желание. А останах безмълвна. Защото имам лошото усещане, че това вече се е случвало преди. И не ми се иска да го призная, но знам точно какво ще стане. Затова не искам да ти казвам нищо. Не искам да водим онзи разговор, в който ми обясняваш как не искаш заради теб да си проваля кандидатстването. А и ще е прекалено сложно, прекалено убийствено и ...

Рисувам вечности в сърцето си, предимно с теб. Обичам до полуда. Побъркваш ме. Оставяш ме без дъх. И някак си знаеш, че си света за мен, дори да не ти се иска. Плюшения Жоро седи до мен и гледа как пиша. Той ми е подаръка за рождения ден и ми е позволено да си го гушкам, когато не мога да гушна теб. И леглото ми пак е твърде голямо. Търся те в съня си, за да те целуна, а после се събуждам и усещам как си съвсем близо, а вече ми липсваш. Защото времето бърза прекалено много, а няма как да го спра. А мисълта, че ще трябва в неделя да си тръгна и да те оставя тук ...
Изпълваш света ми с усмивки, целувки и спомени от допир. Не съм спала за повече от пет часа вече цяла седмица, а ми се иска да прекарам всеки миг с теб. Понякога не зная къде свършвам аз и къде започваш ти. Знаеш ми всичките непризнати мисли, сякаш съм ти ги прошепнала в някой сън. Побъркваш ме с всяко мъничко нещо, оставящо следи по мен, в мен, на мен... Навсякъде. Принадлежа.
И не зная какво е всичко това. Но зная, че ми дава смисъл. На мен самата. И може да звучи твърде истинско и твърде силно, но не мисля, че някога ще изпитам същото към някой друг. Защото знаех още преди да те познавам, че някак си ще ми хареса всичко в теб.
Иска ми се да можех да ти кажа всичко, което ми е минавало през съзнанието досега. Особено снощи, когато онези две думички ме изгаряха и искаха да бъдат изречени. Но нищичко няма да променят. Единствено ще го объркат. А не искам да обърквам нищичко. Искам само теб, нищо повече. Само и единствено... Да сме си ние.
В съзнанието ми вече се е появила поредната приказна илюзия, на която ще трябва да търся място, за да я скрия от себе си и да не ми напомня.
Трябва само да дишам. Да дишам и да гушкам Жоро. Да не се разплача като малко дете в неделя, поне докато не тръгне влака. И да не ти говоря за вечности и планове, защото ти вече си имаш такива. А на мен съвсем скоро ще ми се изгуби смисъла.

падащи звезди и желания

2012-01-03T18:51:00.003+02:00

Чувствам се някак специална. За втора година небето ще ми подари подарък за рождения ден. Миналият път беше слънчево затъмнение, този път - метеоритен дъжд. Защото някак си знае, че имам нужда от падащи звезди, които сбъдват желания.

Най-обичливо Ви пожелавам да успеете да се порадвате на метеоритния дъжд, въпреки студа. Да, обичливо ми е. Обичам. И съм повече от всякога себе си.

simply the best

2012-01-03T01:23:00.005+02:00

I feel like me. And I feel like yours.

Трябва ми време. Сега е момента да спре, а то минава толкова бързо, че се опитвам да не пропусна нито една секунда.
Обикновено новата година значи ново начало. Всеки път я посрещам с идеята да променям света. А сега ми е продължение. Сбъдване на всички неказани думи и илюзии.
Прибирам се след полунощ. Градът е тих, нощта - студена, а аз горя.
Повтарям си, че ми е все едно, да става каквото ще, нищо няма да ми има... За да си повярвам поне мъничко. А знаеш по-добре от мен какво ми минава през ума, как с всяка секунда ми се иска да те гушна все по-силно и да не те пусна никога. Рисувам вечности в мислите си, събирам спомени, оставям следи. Страхът ми е изчезнал, защото в моя свят приказките са само в книгите и знам какво ще стане. Просто... Ще трябва да ми се напомня да дишам след тази седмица. И всички следващи.
Леглото ми се струва някак твърде голямо и се опитвам да се стопля с писане. Имам убийствената нужда да се наспя, а ме е страх да пропусна дори секунда от времето, прекарано тук с него. Рисувам си вечности по самата себе си с перманентен маркер. Не се научих да те забравям, няма и да се науча. И ако всичките изписани и премълчани думи бяха достатъчни, може би бих си получила приказката. А ако си пожелая вечност с теб, ще ми я сбъднеш ли?

Dirty dancer

2012-01-01T18:33:00.003+02:00

Веднъж споменах, че колекционирам спомени.
Посрещането на 2012 нямаше как да е по-прекрасно. Най-смелите ми илюзии не са го рисували толкова усмихнато и щастливо с гледането на зарята в Студентски град от огромния прозорец на седмия етаж... Ръцете му около тялото ми, придърпващи ме по-близо до него... Устните му, търсещи моите... Докато разноцветните светлинки на зарята се отразяват в блестящите от щастие очи...

Колекционирам спомени. Събирам чужди идентичности в себе си. Слушам думи, следя движения, погледи, изграждам представи. Допълвам всичко с илюзии и превръщам самата себе си в хаос от лоши навици, думички, истории, музика и спомени, сливащи се, за да запълнят липсващите ми съставни части.
Този път мислите ми изпълват съзнанието и замъгляват всякакъв вид желания. Припомням си докъде мога да стигна с липсващите ми граници и това ме плаши. Страх ме е от нови спомени. Не всички, само тези с теб. Още помня как спомените могат да изпълнят съзнанието ми, да спрат дъха ми, да чувствам липси по себе си от допир, от чувства, от любов в множествено число, от всичко, даващо ми смисъл.
Страхувам се... Да мисля, да чувствам, да помня. Заключвам спомени в думи и музика, скривам ги от самата себе си в кутиите на дъното на гардероба.
Страх ме е да си правя спомени с теб. Понякога, почти всяка секунда, в която си поемам дъх, чувам отекващите думи, преживявам ги хиляди пъти в съзнанието си и не са просто тихо ехо на миналото, а дъждовна буря с отекващ грохот на гръмотевици, в която не мога да намеря обратния път към себе си.
Уча се бавничко да градя стени и да си търся границите, а дори не подозираш, че имаш способността да ги разбиеш всичките до основи. И после... Когато пак те няма, ще ми останат само спомените, липсите и дъжда. Без блясъка в очите, устните ти, търсещи моите и ръцете ти около тялото ми, придърпващи ме по-близо към теб. Където единствено имам смисъл и принадлежа на теб и на себе си, не съм ничия и мога да чувствам, да дишам и повече от всичко - да обичам.

can't wait

2011-12-30T00:11:00.003+02:00

Предстои събиране на багаж и започва да ме обхваща нетърпение. Утре по това време ще трябва да спя, а вместо това ще се въртя в леглото си, защото на сутринта ме очаква пътуване. И без това цяла седмица ми е едно такова весело като се сетя, че толкова дългоочакваното пътешествие най-сетне ще се случи. А Мушето днес щеше да ме побърка за мъничко, ние си знаем защо.

И никак не ми е забавно да си седя вкъщи цяла седмица, при това пиеща чай и хапчета. Съвсем нормално си е да откачам и да гледам "Анатомията на Грей" за вече не знам кой хиляден път. Поне ми дойде хубава идея за страницата във Фейсбук - "366 дни, в които...", опити за оптимизъм.

В ума ми се въртят истории с притежателни местоимения, противоречащи на онази песен, в която се пееше: "никой на друг не принадлежи". Съвсем скоро ще започна да си работя върху една от историите. Този път съвсем сериозно.

Сега ми е време за сън, че утре вечер няма да се спи много и трябва поне мъничко да съм се наспала предварително. Знам, че няма да има особен ефект, но с логиката не се разбираме особено, та ми е простено да си вярвам на нелепите твърдения. Приятни сънища!

4 am as usual

2011-12-29T00:40:00.003+02:00

Прерових блога из основи, докато събера всичките цитати от годината. През повечето време съм била изгубена, уплашена, липсваща на себе си и в същото време по възможно най-наивния начин съм си вярвала, че приказка ще има, ще нещата ще се оправят. Всъщност не винаги всичко се подрежда както ми се иска. А като добавя липсата ми на късмет, шансовете да се подреди са едно на милион.

Сама си градя стени и после сама си ги събарям. Измислям оправдания на всеки и за всичко, защото повреденото ми съзнание е способно на всичко, стига да задържи някого до мен. И Мушето ми се смее на цялата тази повреденост, защото знае по-добре от мен отговорите на всички въпроси.

След хилядите потвърждения на разни там работещи механизми ми е време да си спретна едни хубави правила, защото има нещо очарователно в това всичко да ми е в абсолютен хаос. Но когато сред този хаос не мога да намеря дори собствените си съставни части, тогава вече става прекалено сложно и трябва да ми се напомня как се диша. А повтарях да ми напомнят да дишам толкова много пъти през тази година, че... Знам, че никога не се казва никога. И обикновено не давам обещания, защото водят до автоматичното им неизпълнение. Но този път обещавам на мен си:

-Стени повече няма да събарям. Нито да търся оправдания на когото и да било. Ако някой иска да е част от живота ти, ще намери начин.

-Обещавам да не си създавам илюзии, да си дописвам приказките и да стоя самичка под дъжда.

-Никой освен мен няма право да знае какво ми е (на мен). Освен Мушето. Следователно, никой няма право да ми казва кое как ще се случва.

-Миналата година обещах да обичам. Тази ще е обратното - обещавам да не обичам. Или по-скоро - обещавам да обичам само себе си и тези, който също ме обичат. Любов в единствено число е все едно сам да си налееш отровата и да си я изпиеш, казвайки: "Наздраве!".

-Обещавам да пиша, както преди. Ще завърша историята за Тъмния ангел.

-Повече никакво следване на знаци. Обикновено все си харесвам тези, които ми допълват плановете, затова ще ги игнорирам всички и каквото стане.

Сигурно ще добавя още, пък и засега тези ми стигат. И може да звучи песимистично, но като дойде принца, аз вече няма да съм принцеса. Пък с този късмет, и той няма да е принц. Не ми е тъжно. Просто ми е едно такова тихо. Харесва ми да си е 4 след полунощ. При мен винаги е толкова. Времето се върти между 12 и 4, винаги е тъмно. Може би затова не виждам нещата, когато трябва, а винаги след това. Но пък си има нещо очарователно в това да не виждаш нищо друго, освен тъмнината. Не очакваш да дойде деня, нито да видиш слънцето. Гониш минаващите покрай теб светлинки на разни други самотници, изгубили се в тъмнината. Ето тук идва тъжното. Това, че ти намираш някого в тъмнината не значи, че и той е намерил теб. Този някой си търси нещо друго, точно както самия ти. А на мен винаги ми пожелават да намеря това, което търся. Сега е момента да си припомня обяснението на Едуард за метеорита и да замълча. Лека нощ!

2011 в думи

2011-12-27T14:17:00.008+02:00

Януари – оптимистичното начало. Завърших си книгата, влюбих се, взех си изпита по кормуване, наблюдавах слънчево затъмнение на рожденния си ден и навърших така дълго чаканите 18.

Morgan Page - The Longest Road
Alex band – Only one

-Тази година ще сбъдвам мечти, и то предимно моите си.
-Той си отива, а моето сърце има нужда от поправка.
-Може би именно лошите момчета си заслужават да ги обичаш, защото поне не ти дават напразни обещания. И може би боли по-малко, като знаеш от самото начало, че биха те наранили.
-Искам света. Искам го толкова силно, че понякога това е единственото, което ме държи на краката ми. А когато той е до мен, не мога да искам света, защото моят свят се събира в него.
-Усетих как ме притиска към себе си, сякаш никога отново нямаше да бъдем далеч един от друг. И можех да остана завинаги до него, слушайки тихото биене на сърцето му.
-"The writings on the wall of those who came before, left pictures frozen still in time."

Февруари – Сладникаво романтична, влюбена, щастлива. Ако знаете колко спомени ми се върнаха в съзнанието като се зачетох. Особено онзи 14-ти февруари, гледането на филми, как играхме на NFS и когато не можех да довърша състезанието го минаваше вместо мен.

Akcent - My passion
Matt Cardle - When we collide

-Дали незабравимите мигове правят хората до нас в тях специални или специалните хора превръщат миговете в незабравими?

-Какво ще правя, ако отново това е поредната игра на чувства, в която си играя сама със себе си? Какво би направил на мое място?

-Не се сърди, но ми е станало навик да бягам. Веднъж последваш ли ме, твоя съм докрай!

-If he knew me, if he knew how scared I am all the time, he would become scared too. Scared that I will not be able to fall for him the way he wants me to.

-Просто... Има един момент, състоящ се от точно няколко секудни, през които мога да видя всичко в пъстрите му очи, преди да затворя моите, очаквайки да ме целуне.

Март – Колкото влюбена, толкова и уплашена, че ще се събудя и ще се окаже просто сън.

Графа и Сантра - Тяло в тяло
Swiss ft. Music Kidz - One in a million

-"За някой неща не трябват думи."

-Има един миг, в който се взирам в пъстрите му очи, преди да ме целуне и знам, че съм негова, а той е само мой.

-Искам "аз" и "ти" да бъде "нас" завинаги.

-Студенината напълно бе изчезнала от мен, стоплена от топлия допир на дланите му, а сърцето ми вече не звучеше така, сякаш бе разбито.

-Липсваш, липсвам ли? На теб, на себе си ...

-Decide that you want it more than you are afraid of it.

-Някога замислял ли си се, че някои хора просто успяват да обърнат света ти с главата надолу и все пак това е най-прекрасното чувство на света?

-Научила съм себе си да изглеждам силна, дори когато се разпадам на съставните си части. Думите ми са толкова объркани понякога, че сякаш крия от самата себе си какво искам да кажа, за да не узнае някой какво всъщност се крие зад тях. Не се отказвам, не се предавам и не бягам, дори когато навсякъде има знаци и табели със знак "СТОП".

-Смятах, че се изгубвам в него, но е точно обратното - в него откривам себе си.

-Страх ме е. Понякога съм толкова уплашена, че не смея да отместя поглед от теб, сякаш всеки миг ще се събудя и ще се окаже просто сън. Най-вече ме е страх от самата себе си или по-скоро от онази, в която се превръщам заради теб.

-Какво, по дяволите, ми стори, за да не искам нищо друго, освен теб?

-Изгубените каузи са ми слабост, всеки път за мен няма място в теб и те обичам, а ти е все едно. Това ми е проблема!

Април – Всичките ми представи за вечности са изпепелени от приказното момче, което винаги се появява, когато трябва някой да ме спаси, при това от самата мен. А моето синьо никакво го няма, за да ми напомни, че съм негова и на тази история наближава края.

Frank Sinatra - Fly me to the moon
Nick Lachey - What's left of me

-Обичам те. Не обещавам да е завинаги, но ще е с цялото ми сърце. А дори да обещая, няма да повярваш.

-Ще те рисувам с музика и чувства, дори може би с думи.

-Появяваш се точно когато всичко около мен се обърква и допълваш идеално хаоса в мен. Ако някой някога ме е спасявал в най-силния смисъл на думата поне за мен, то това си именно ти. Почти бих могла да си представя приказката с онова вечното, но... Май всеки път за теб няма място в мен. Винаги някой друг си е изписал името в сърцето ми.

-Не искам да съм опция в живота ти, когато ти си винаги на първо място в моя.

-Това каква ме прави, знаеш ли? Глупачка! При това не на някой друг, а твоята. На теб и за теб.

-А знаете ли какво исках в действителност? Да забравя, че принадлежа на друг и да се слея с всеки твой цвят, всяка усмивка, всяка дума, всеки поглед...

Май – Изгубвам си ума, а той принадлежи приказка. Пък при мен приказките никога не се получават.

Brian Adams - Everything I do, I do it for you

-We finish each other'ssentences, read each other'smind and every care in theworld disappears when I have her by my side. – My unbiological sister <3

-Не искам да се науча да те обичам. Не искам да имам нужда от теб, нито да те търся в онзи мрак. Не искам и ти да се превърнеш в някой, който ще трябва да преживея.

намирам смисъл единствено в твоето "Липсваш ми".

-Поредната жестока игра на шах, в която аз ще бъда мат накрая и ще се чудя как да намеря себе си.

-Искам всичко, стига да е с теб, независимо дали ще е хубаво, лошо, убийствено, приказно...

-Шах и мат, това е. Ще играя за пореден път на руска рулетка със сърцето си, или поне онова, което е останало от него.

-Искам да бъда едно от онези момичета, които могат да преживеят всичко, да запазят каквото е останало от сърцето си и частиците от него да обичат все така силно, както когато са били заедно.

-„По-лесно е да си сам, защото какво ще правиш ако научиш, че имаш нужда от любов, а няма кой да ти я даде? Какво ще правиш, ако ти хареса да я имаш до себе си? Какво ще правиш, ако изградиш живота си около нея и той се разпадне? Дали изобщо можеш да преживееш подобна болка?”

Юни – повредена, изгубена и липсваща на себе си.

Brian McFadden ft. Delta Goodrem - Almost here
Joe Jonas - See no more

-Тъкмо когато най-сетне съм успяла да се освободя от мисълта за теб, ти ми даваш нова доза очарование, която да спира дъха ми.

-Толкова съм разпокъсана на части, че не мога да си събера мислите достатъчно дълго, за да напиша нещо смислено.

-И ти си твърде приказен, за да мога да повярвам в теб.

-Това не е моята приказка и няма нужда някой да ме спасява. Не ми трябва принц в блестящи доспехи, защото имам себе си и това е напълно достатъчно. Освен когато навън дъжда си вали, в мен е едно такова дъждовно и искам единствено именно онзи сладникавия принц с приказните обещания да ме гушне.

-Искам нещо да се случи, нещо да се промени. Липсва ми усещането за цялост, за цел и посока.

-Нали после ти ще си незабравимия, а аз глупачката, която няма да знае на кой свят се намира, когато теб те няма наоколо.

-Ама то за какво друго ми е да имам сърце, освен за да има какво да разбиват в мен.

-А аз съм мрачна и сива, изписана само в глупави думи. Мечтателката, която я е страх да мечтае. Влюбената, която я е страх да обича. Писателката, което се крие в собствените си думи, за да не открие някой каква страхлива глупачка е всъщност.

-Какво ти бягство, та аз не си представям нищичко по-далеч от него.

-„How can one step away from you ever be anything for me but a step in the wrong direction?”

Юли – липсват ми среднощните чатове и разговорите. Непрестанно се разминаваме – когато аз съм си в града, той е на морето, а когато аз съм в Бургас, той си е в града. И някак си вече не е от толкова голямо значение, защото думите ми не променят нищо.

Ela Rose - Lovely words
Bruno Mars - Only when you're lonely

-Когато пиша съм най-истинска. И най-любима.

-Приказките имат щастлив край. Но аз не искам нашата да свършва.

-Магията си е в самите нас. Никой не може да ни я отнеме, колкото и разстояние да ни дели. Освен това, ако обичаш някого той е близо то теб, защото винаги го носиш в сърцето си.

-Обичам да пътувам, но мразя сбогуванията.

-И обожавам Бургас, макар да го свързвам с думички като "Липсваш ми".

-"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."

-Времето е коварен противник. Никога не играе честно. Превръща любимите в приятели, приятелите в непознати, страстите в спомени.

-И започвам да се чудя дали само той липсва, или липсвам и аз? Дали на него, или на себе си?

-А по отсъствието разбираш от кого имаш нужда до себе си.

-"Всяка една частица в мен иска да усеща само теб. "

-От какво ли бягах всъщност? От желанието отново да обичам... От страха, че няма да е достатъчно... Или може би от самата себе си.

Август – Привидно съм се поправила. До момента, в който всякакъв вид логика отиде по дяволите. Една седмица в Приморско, хиляди спомени, много целувки, усмивки, пропуснатия метеоритен дъжд ... И после ми се разказа играта

Don Omar - Danza Kuduro
Оги 23 - Любов на преспи
DIS - Okay

-И започвам да се чудя дали като сънуваш някого ти липсваш на него или той липсва на теб.

-Все пак всеки прави избор дали да бъде част от живота на някого и дали да го допусне в своя собствен.

-Минути и часове, в които част от мен се е изгубила и вероятно никога няма да намери обратния път.

-Знаеш, че ще харесаш някого, когато той чува дори думите, които прошепваш съвсем тихо.

-Онзи тих звук някак даваше смисъл на живота ми, макар да го чувах само за няколко дни. Даваше смисъл на самата мен.

-А и, как можеш да съжаляваш за нещо, което някак си в даден миг те е направило най-щастливия човек на света?

-Иска ми се да не помнех нощите и дните, в които бях там, за да не зная какво е чувството на това той да е до мен. А в същото време се опитвам да запомня всеки детайл, защото ме е страх, че някой ден наистина ще забравя.

-И знам, че трябва да спра с тези постове всяка вечер, но точно по това време ми липсва най-силно, защото пак ще си легна и той няма да е до мен. Ще се заслушам в тишината, за да чуя бързото биене на сърцето му, но ще чувам само моето, което пропуска някой и друг удар, задавено от мисълта, че той не е тук.

-Искам пак... Да усещам вкуса на кафе в целувката му, да усещам как ръката му търси моята и как пръстите му докосват нежно кожата ми.

-Но като съм тръгнала за Ада, поне преди това да си заслужа мястото там.

-"Не се връщай, за да разбереш какво искаш. Върни се, когато знаеш, че искаш мен!"

-Сложните неща не ни отиват. Сама го бях казала - когато се появи онзи единствения, нещата няма да са толкова сложни. Всичко ще си е простичко, приказно, красиво и влюбено.

-Обичам кафето си без захар, за да ми напомня за вкуса на устните ти сутрин.

Обичам питието си твърдо, за да забравя за това колко убийствено ми липсваш.

Обичам шоколада в двойни количества, за да не плача, когато изричам името ти.

Обичам музиката да е силна, за да заглушава всяка мисъл за теб.

-А аз обожавам вкуса на кафе по устните му и как всяка целувка те кара да искаш още и още.

-Правим си спомени, нали?

-Има си незабравими моменти и незабравими хора. Спомени, които с мастило са се вписали някак си в нас и няма как да ги премахнем дори да искаме.

-Дори да се събудя в 4 след полунощ, няма да мога да го целуна съвсем нежно, за да не го събудя. Сутринта няма да чуя алармата в 8 и да му повтарям, че трябва да става, или да го събуждам, рисувайки с пръсти по кожата му. Нито ще ми каже, че ще се видим после, защото това "после" може да е след доста дълго време. И колкото и спомени да изпиша в блога си, колкото и пъти да повтарям в ума си всяка негова дума, всеки жест, всяка усмивка... Дори да успея да излъжа себе си, че някой ден на някой плаж нещата ще са не както преди, а по-хубави ...

-Защото си има незабравими моменти и незабравими хора, които идват в живота ни и оставят следи, които нищичко не може никога повече да заличи.

-you know, it sucks to know that someone's heartbeat kinda sounded perfect with yours and you may never hear it again, simply because that someone may never be that close to you again.

-Друг е въпроса колко нещастливо и неусмихнато ще ми е, когато се появи онази приказната, която ще те кара да се усмихваш, докато аз съм тук, а ти там. Ето това ми е проблема. Не ми се иска да приема идеята, че няма да си мой, а на някоя друга.

-Но днес си спомних още нещо. Как се изрича думата "романтика" с френско Р. И как цялата романтика на света е събрана в него.

-И нищо в него няма да е същото, както преди ... защото моя свят за малко бяхме аз и ти ...

Септември - не, не ми е минало. Напротив, липсва толкова, че някой все още трябва да ми напомня как се диша. Особено след мъничкото ми пътешествие до София и случилото се след него.

Nickelback - How you remind me

Nickelback – Far away
Simple Plan ft. Natasha Bedingfield - Jet Lag

-Между вчера и днес ... между спомена за нас и реалността, където сме просто аз и ти.

-Липсва ми сладкия звук, който издаваш, когато се опитваш да се разсъниш и знаеш, че вече е дошло утрото. Липсва ми усмивката на лицето ти, щом се поява. Липсва ми всяка една секунда.

-Предпочитам да съжалявам за грешките си, отколкото за това, че не съм имала смелостта да ги направя.

-Невероятно е как може някой да е толкова далеч и все пак да ме кара да се усмихвам и да си забравям мислите. Просто ... Липсваше ми по онзи хубавия начин.

-Най-много неща искам да кажа, когато мълча и не мога да подредя мислите си.

-„Ти вече си повредено, ама няма нищо - аз и така те обичам."

-Затварям очи и за мъничко успявам да излъжа себе си, че не съм сама. Колко мъничко ли? Ей толкова (представи си как показвам с ръчичка) ...

-Четири след полунощ – тогава ми липсва най-много.

-А ти много обичаш изненадите и тази щеше да ми е най-любимата.

-Тихо, тихо. Това не исках да го знам. Тихо, съвсем тихичко не казвай нищо. Нито какво ти липсва, нито как, нито кого. Просто тихо ...

-И някак си ... Просто ми се искаше да не се беше отказал толкова лесно от нас. Но пък сложните неща не са хубави, приказни и незабравими. И все пак ...

-Няма частица от мен, която да не копнее за него. За мига, в който отново ще ме прегърне, пръстите му ще изписват нежни слова по кожата ми, устните му ще открадват дъха ми ...

-Двете най-сладки думички, които ме е страх да изрека. Знам, правя всичко толкова сложно и объркано, но някак си ми се струва толкова лесно в момента, че бих могла още сега да се върна обратно и ... Грешка, не от тях ме е страх. Думичките са си адските. Страх ме е само от онова, което би ми казал тогава. И знам какво ще е, просто не мога да го приема. Нали знаеш, не искам да си просто спомен, защото някак си си много повече от това.

-И някак си всичко друго е без значение, стига просто да танцуваш с мен под дъжда.

-И не е проблема в това, че ще ми мине, а защо изобщо трябва да ми минава. Защо пак трябва да е просто поредния спомен, след като може да е толкова повече?

-Обичам те. И какво от това? Какво хубаво, след като на теб ти е все едно? Ето това ме прави глупачка. Че го знам и все пак го казвам.

-И после ще трябва някак си да забравя, че някъде там те има, а не си до мен.

-Правихме си спомени и толкова. Пък аз не съм приключила с глупостите като цяло. Само с тези тип "обичам те". Сега ще пробвам да правя всичко друго, но не и да обичам, пък да видим какво ще стане.

-Дишам... Трябва само да не забравям да дишам. И утре ще е ден, но друг.

-Като изгубиш част от себе си, къде (по дяволите) би трябвало да я търсиш?

-Има надежда в премълчаните думи. Надяваш се, че може би човекът отсреща ще те

изненада и ще ти каже друго, макар и двамата да знаете, че няма да се случи.

-Как си днес?
-Супер. - усмивка.
-Честно ми кажи.
-Съвсем честно ти казвам. Като не мисля за него съм супер. А се опитвам да не мисля за него и от време на време ми се получава.

-Преди точно една година исках да бъда нечия. Тази година ще бъда ничия. Не искам да имам име, минало, бъдеще или история. Не искам да оставям спомени, а следи. Искам бъркотия и хаос. Искам да не съм побърканата, а побъркващата.

Октомври – Направих си татуировка. Един хубавичък часовник със спряло време и несъществуващ час. Намирам си различни заместители, за да не си призная какво ми липсва. Също срещнах момчето с най-сините очи на света. И продължавам да съм все така повредена.

You me at six - Rescue me

Nickelback - If today was your last day

-Адски е глупаво да бягаш, а да не можеш да си го признаеш. Да търсиш нещо, а да си сигурен, че няма как да го намериш, защото го търсиш на грешното място. Глупаво е, когато единственото нещо, което би могло да те поправи, е това, което се опитваш да избягаш.

-Започва сериозно да ми омръзва да съм опция по каквато и да била причина за когото и да било. Не съм и не искам да бъда! Не съм спирка по пътя, нито топло одеяло в студената нощ. Не съм някого, с когото да си губиш времето!

-Телефоните работят в двете посоки. И обикновено, когато на някой му пука прави всичко възможно да е с теб, до теб, при теб ... Ако не физически, то поне в мислите си.

-А в това има нещо адски тъжно. Защото ми се губят толкова неща, а точно нещото, заради което имах най-голямо желание да се напия не ми излиза от ума дори в нетрезво състояние, както и най-готините идеи покрай него.

-Не защото няма да има следващи недели, а защото няма да има други недели като онази, в която по това време още спях доволно и щастливо, усещайки тихото му присъствие.

-Защото няма нищо по-лошо от това да си мислил, че значиш нещо за някого, когато всъщност съвсем не е така. А още по-лошо е, когато този някой е значил много за теб.

-Всеки, който се появява в живота ти трябва да заявява какво иска от теб, какво смята да направи и дали накрая ще си отиде или не.

-До момента, в който някоя думичка ми напомни .. на теб.

-i don't wanna miss you anymore... not when you sure as hell don't miss me.

-Никога досега не мислех, че е нещо страшно да узнаеш, че можеш да бъдеш света за някого.

-I wanna dance to the rhythm of your heart ...

-Интересното е, че най-убийствените изживявания са и онези, които ти подсказват, че си жив.

-Само не слагай пак край, където дори не е имало начало.

-And I'm always not close enough. Distance pretty much screws me every time, any chance she gets. I keep trying to fight it, to erase it, to ignore it, but it just won't go away. I'm always gonna be here and not there. And there doesn't know how lucky it is that it has all of them - the people I wanna be close to.

-Затова е казано, че някои хора някак си оставят следи, при това невидими и вечни. Дори дъжда да вали над тях с години, пак ще си ги има. И никой друг освен теб няма да може да ги види, но ти ще знаеш, че са там. Следите от отдалечаващите се стъпки, принадлежащи на някой, който е успял да ти разбие защитите, взел си е нещо от теб и си е отишъл. Пък ти после никога не си същия.

-Подчертавам - не просто да гушкам някого, а теб. Не просто мъркане, а твоето.

-„Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели."

-Got it. I was never much of anything really.

-"Моят принц може и да дойде някой ден. Но не съм сигурна, че когато достигна този ден, ще съм все още принцесата за него."

-Иронично повтарям, че нямам нужда от спасяване. В същото време си припомням онези обичливите ми дни, в които исках да гушна някой. И преструвайки се, че не съм го казала - дните, в които исках някой да гушне мен.

Ноември - забравила съм да забравя. А и напомнянията са достатъчни. А Тъмния ангел ми е просто слабост, за което обичам да пиша, защото винаги откривам нещичко ново за него. И времето продължава да си е все така спряло.

My darkest days – Come undone

Rihanna – California King Bed

Нели Петкова - Ето това

-Не помня последния път, когато имах смисъл. Помня деня, времето, мястото, но детайлите вече ми се губят.

-Моли се да не ме поискаш, когато се намеря. Защото тогава си припомням цената си. Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия. ~Millita
-Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани.
-Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам.
-„Понякога ми се иска да не се беше отказвал от мен. Тогава стоя будна до късно и си говоря сама.. задавам си хиляди въпроси, на които не искам да чувам отговорите, питам се стотици неща, които са ми до болка ясни.. просто ей така, надявайки се този път да греша.” ~Millita
-Липсваш
със силата на всяка изписана дума.
в шепота на тихото "обичам".
по всяка частица от тялото ми.
до последната прозвучала нота на песента.
-"Искам бъркотия и хаос. Искам някой да се побърка заради мен. Искам да чувствам страст и горещина и лудост.. Искам всичко."
-Това, че не съм си признала не значи, че не съм си го помислила.
-I really missed you tonight. I miss talking to you. Knowing that you get me. And every time I talk to someone else it just reminds me of how much they don't.
-В ума ми се появяват образи, низ от думи, придружени с разни там детайли, които уж съм забравила, пък всъщност не съм.
-И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ.
-Странно е на сутринта да оправяш леглото, в което е можело да спиш, (или пък да не спиш), но не си пожелал.
-Въпрос с повишена трудност - може ли нещо, което никога не е било твое, все пак да си го чувстваш като такова?
-I don’t think about you anymore, but I don’t think about you anyless.
-Не на мен, на себе си принадлежиш. Аз ли? Аз съм ничия, както винаги.
-Преструвам се. Все едно ми е. Не ми пука. Няма значение. От нищичко не ме е страх. Мога и света да обърна.

Декември – налегнала ме е носталгията по приказките. Търся си коледното настроение, липсвам сама на себе си и си припомням всичките приказни мигове, които някога са ме карали да вярвам в приказките и сбъднатите желания на падащи звезди.

My darkest days – Can’t forget you

My darkest days - The world belongs to me

-И за мъничко ми се прииска да си открадна още мъничко време, заради няколкото там секунди.

-Протестирам. Против склонността ми да преобръщам светове. Предимно моя, естествено. Кой друг би ми позволил да сторя подобно нещо с неговия свят?

-Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото.

-Най-хубавите подаръци не ти ги носи Дядо Коледа, защото е незаконно да отвличаш хора от домовете им, или пък да подаряваш алкохол на деца.

-Наближава време на пълнолуния, лунни затъмнения и метеоритни дъждове. И в мен нещичко започва да напомня колко много обичам подобни творчески прояви от страна на вселената.

-And I mi... Yeah, whatever.

-И на всички въпроси отговора е един.

-Не любовта, шоколада ще спаси света! Пък ако не света, поне мен.

-Пък в момента в ума ми пробягва песента, мислите ми изминават хиляди километри и все пак, себе си не мога да намеря.

-Now pay attention - just because someone hurt you once, does not mean that every other someone will. If fact, that someone may fix you and turn your life into a fairytale, if only you'd let him.

-"Хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях."

-Любовта не е егоистична. Просто обичаш и толкова. Но се иска мъничко смелост, защото да обичаш, означава да рискуваш, давайки на другия способността да те нарани.

-Ако не ме познаваше, както сега, какво ли би си помислил за мен, когато утре се срещнем?

in time

2011-12-26T20:29:00.006+02:00

Преглеждам си архивите на блога и се чудя как точно да направя равносметката за тази година. Не искам да е прекалено дълго, но пък искам да си ги има хубавите ми умни мисли. Сега прилично ще ги отделя в един файл и ще преценя как точно да го направя.

След дълго четене, разглеждане и припомняне, установявам колко много неща съм оставила сред изписаните си думи и колко съм премълчала, но все още не мога и да ги напиша.

Утре блогът ми има рожден ден.

Пък моя милост все още е болничка, а до неделя трябва да се оправи, че отива в София.

Приключвам с писането на равносметката, защото вече съм на октомври, а има твърде много постове. Някои са ми далечни, други твърде близки и самото препрочитане е едно такова... Връща ми спомени и думи, които бях напъхала в кутия. При това са толкова силни, че трябва да си напомням как се диша. Твърде е много, твърде лично, твърде имащо смисъл.

С това моето спряло време имам усещането, че края на годината дойде твърде скоро. Дори няма да започвам да обяснявам колко ми е страшничко. А сега следва дилемата - да си лягам или не? Или най-добрият отговор - след малко.

време за желания

2011-12-25T00:39:00.003+02:00

Гениална съм понякога! Обожавам си страхотните идеи, които успяват да зарадват някого. Няма по-хубаво нещо от това да подариш усмивка, защото усмихва и самия теб.

Тази е вечерта на желанията. Нищо, че мина полунощ. Моя милост все още не си е направила своя списък. Та, смятам да се заема с написването. Не за друго, а просто миналата година не написах списък с желания и сега трябва да се ровя из блога, за да проверя какво ми се е въртяло в ума миналата година по това време. Общо взето, писането ще е по-скоро за мен, отколкото за магията на самите желания. Пък и мъничко ме е страх да си пожелая наистина.

Преглеждайки набързо архивите - пожелала съм си да обичам, при това силно, пристрастяващо. Искала съм и вдъхновение, а и да си припомня онова побъркващото чувство, когато не можеш да си избиеш някого от ума, не можеш да заспиш, не можеш нищичко да правиш, без мисълта за него да не ти се появява в съзнанието.

Желанията ми се сбъднаха, че дори надминаха очакванията ми. Обичах, писах, побърквах се. Не знам защо го изреждам в минало време, след като още ми се случва. Пиша все едно ми е последният пост за годината, а съм убедена, че не е така. Просто... Имам страшно много за изписване, а сякаш значи твърде много, за да се превърне в просто написани някъде думи. Освен онези четири (самодоволна усмивка).

И тъй като мина полунощ, мога да Ви пожелая весела Коледа. Дано всички сте щастливи, у дома на топличко и с топлинка в сърцата си. Аз отивам да си изпиша някъде пожеланията, за да си допълня магическото усещане от вечерта.

sick and tired of it all

2011-12-23T23:31:00.004+02:00

За Коледа си пожелавам само вдъхновение и шоколад в промишлени количества.

След хубави дни, следва поне един лош. А днешният честно казано беше просто ужасен. Без описателни подробности и мрънкане...

Просто както каза г-жа Жекова, сме прелели от емоции. Ако имаше някой наблизо, щях да го гушна силно и да не го пусна цял ден.

Лампичките вече осветяват стаята ми, но коледното настроение не беше в шкафа при тях. Не е и при страхотните коледни подаръци, които успях да взема.

Спретнах си един хубав маратон с "Анатомията на Грей". С Мередит имаме еднаква степен на повреденост, та ми е някак успокояващо да я гледкам цял ден. Някак си поне привидно ме поправя. Мисля да се потопя в архивите на блога и да видя какво ще намеря. Може да е интересно.

Само някой да ми напомня да дишам, че от време на време си забравям. Хубавото на Коледа е, че кака и бати си идват. Изненадата ми, надявам се, ще им хареса. Утре е вечер на желанията. Как да си пожелаеш нещо, като знаеш, че няма да се сбъдне? Знам, песимизмът ми е в повече. Позволено ми е да съм песимист след ден като този. А сега ще си легна, изключвайки лампичките. Ще спя без да сънувам и дано утре да не е като днес.

silent night

2011-12-22T22:54:00.003+02:00

Имам убийствената нужда да пиша, пък не мога да си подредя правилно всичките мисли. И искам повече от всичко да се наспя, без сънища - просто половин ден сън. А имам да пиша съчинения, защото от разни други изяви не ми остана време за училищните задачи.

Трябва да намеря време да си допиша всичките започнати истории. Но все пак не обичам да приключвам с нещата и да им поставям край, та затова и не съм се разбързала.

Честит първи сняг. Вече и тук заваля. Сипе се снега от снощи насам и няма намерение май да спира. Пък аз много обичам снега, когато съм на топличко с чаша топъл шоколад, хубава книга или някой, който да гушкам.

А мойто Муше щяло да си ходи на Сливен и не знам кога ще си наваксаме с разговорите и забавлението. Добре, че ги има телефоните.

Съвсем мъничко е започнало да ме гони желанието за събиране на багаж и пътуване. Почти не остана време до предстоящото такова.

А утре ще се наспя. После ще подредя хаоса, изпълващ стаята ми и ще извадя коледните лампички от шкафа и ще им намеря място из стаята. И после, надявам се, ще имам достатъчното вдъхновение да пиша, защото като не пиша, все едно не съм аз. Също ще пия топлички напитки, че нещо май се разболявам. А сега следва писане, но на съчинения.

Shake up Christmas

2011-12-21T22:56:00.004+02:00

Добре де, най-сетне ще си изкарам коледното настроение от шкафа, заедно с лампичките. Но не днес и не утре. Защото дните са прекалено кратки, за да си свърша всичките задачи, да се наспя и дори да пиша. Коледният концерт ще си го направим и утре, но другаде, за да разпространим духа на празника. После не знам ще се празнува ли пак, но общо взето си се очертава пак да е дълъг ден. А имам да пиша съчинения, проект и да уча за контролна на думи. Украсяването на изключително разхвърляната ми стая... Не, дори това не я описва достатъчно. Такъв хаос е, че ще ми трябва доста време да се сетя кое къде би трябвало да стои. А и съм замислила идеи за коледни подаръци и ще трябва утре да се заема с тях, че не се знае после ще имам ли време.

Съвсем скоро ще си спретна един хубав пост с равносметка, или поне ще се опитам. И този път задължително ще си направя списък за следващата година, за предпочитане с моето любимо и незаменимо Муше, на което обожавам да пиша спонтанни обичливи съобщения. И май имаме да наваксваме с приказки, разказване и прекарване на време заедно. Само да мине утре.

щастливо и коледно

2011-12-21T00:30:00.004+02:00

Искам да пиша. Искам да заключа всяко усещане в думи, но да го изпиша, означава да го огранича. А те емоциите не се изписват, поне не истински. Най-вече се чувстват.

Всичките усмивки, закачки, смях, гафове, импровизации... Целият Коледен концерт беше уникален с всичките му организационни дейности, планирания, репетиции, подготовки. И дълго чаканият ден си мина като няколко часа - най-страхотните от страшно много време насам.

Обичам такива дни! Може ли всички да са такива? Или поне половината.

Опитвам се да кажа нещо смислено, но не ми се получава особено. Просто трябва да се усети. Още по-вдъхновяващо е, че самите ние (випуск 2012) организирахме концерта и страшно много се забавлявахме през цялото време, повтаряйки коледните песни и научавайки репликите на другите от многото репетиции. Да ни извинят госпожите по математика и немски, но часовете им не могат да се сравняват с тези, прекарани в подготовка за концерта.

А за партито след това... Уникално, с блясък в очите, наздравици, поздрави, танци, снимки... Почти не мога да повярвам, че онзи ден бяхме 8-ми, а сега сме 12-ти клас и догодина по това време няма да празнуваме заедно. И ми е щастливо, доволно, обичливо, развълнувано, усмихнато ... Не ми стигат думите. Време е за мъничко сън.

still not close

2011-12-19T00:14:00.004+02:00

От поне 4 часа се опитвам да напиша нещо и не ми се получава.

От снощното празнуване на рожден ден се пробрах сутринта към осем. И после спах дълго и хубаво, без никакви сънища. А докато се прибирах, пък и преди това, осъзнавах как на перфектни моменти, които при други обстоятелства биха ме превърнали в изпълнена със сладникавост романтичка, аз намирах какво им липсва. Говорихме си и за френски по някое там време.

Не може ли да разсъждавам като братовчед ми? Обяснява ми, че няма време за глупости, докато аз му казвам, че са много сладки с Лени. А за него историята била по-важна. Не можел да отделя време за нещо друго. Пък аз като седна да уча, само глупости са ми в главата. Добре де, не са само глупости, но все пак... До подобна логика не мога да достигна. Разбирам я, но само толкова.

В момента пиша, за да съм написала нещо. Иначе имам много за писане, но ще кажа повече, отколкото ми се иска, пък няма особен смисъл.

start over

2011-12-17T18:20:00.003+02:00

Have you ever wondered what would your friends think of you if you never knew each other and they just met you?

Някога искало ли ти се е да се събудиш и да не познаваш никого. Никой да не познава теб. Да имаш шанса да срещнеш всеки един човек от своя живот и да те опознае такъв, какъвто си в точно този миг. Не какъвто си бил преди. Искало ли ти се е да си някой друг, с различно име, различни спомени, различно минало...

Става така, че веднъж опознаеш ли някого, ти е трудно да приемеш промените в него. Винаги продължаваш да го виждаш какъвто си е бил преди и се чудиш защо нещичко в отношенията ви не е съвсем същото.

Опитвам се да кажа, че самата аз бих искала подобен шанс. Да се събудя утре сутринта и никой да не ме познава, за да започна наново. Дори да е само за ден. И няма да е от значение какво е било вчера, защото тогава не съм била част от живота на никого. Има значение само днес и това, което носи бъдещето. Защото ако нещо веднъж е прието за вярно, е трудно да го промениш.

От друга страна, ако никой не ме помни, вероятно и аз няма да имам никакви спомени за хората, които вчера са ме познавали. И въображаемата ситуация стана твърде сложна. Просто се замислих. Ако не ме познаваше, както сега, какво ли би си помислил за мен, когато утре се срещнем?

outlaw

2011-12-17T14:06:00.004+02:00

A man with no emotions is like a song with no notes.

Писна ми от недостатъчности във всичките им форми. Кога е достатъчно и кога не? И от незнания ми писна, от неизказаности. А на само достатъчността нещо й липсва и сама на себе си не е истински достатъчна. Защото на достатъчните неща не се слага "сам" отпред. Цял ден говоря хаотично, ако изобщо говоря. Защото ми е едно такова мълчаливо. Ако можеше и да е тихо, да няма никой наоколо и да мога спокойно да си похапвам шоколад, след като съм си изпушила цигарата.

Един път на олимпиада ще се падне невероятна тема и аз няма да мога да измисля нищо хубаво по нея, освен първото изречение на този пост. Имам какво да кажа, върху какво да разсъждавам, но думите не искат да се появят в съзнанието ми. Всъщност, мога да разсъждавам колкото си искам, да обмислям хиляди теории и пак да не мога да го измисля. Пък и няма кой да ми каже верните отговори, така че е хубаво да си припомня една песен на N'sync и да не обръщам внимание на звучащата в колата музика, която братовчед ми толкова обича да слуша.

Иронията е, че най-веселата песен, която първо чух, сега не искам да я намирам в плейлиста си. Защото тя допълваше потвърдената ми теория, че ще е повече, отколкото трябва. Не. Всъщност предупредителните табели и знаците "Стоп" май не ги е имало. Ениуей, няма да мисля повече. Като е нямало знаци, сега ще си ги слагам сама за себе си. До момента, в който самодостатъчността си ми е напълно достатъчна, противно на хороскопа ми за 2012, и не ми пречи да слушам която и да е песен из плейлистите.

it ain't

2011-12-16T22:26:00.006+02:00

Аз такова ... Повече с групово вземане на подарък няма да се занимавам. Не обичам да обещавам, ама този път ще бъде изключение. Обещавам повече да не си го причинявам.

Ениуей, трябваше да има мрънкане. Иначе все още ме чакат много неща за вършене и не особено много време да ги свърша.

Пък май без да искам започнах да се и намирам. Защото любимата ми история за Алиенора, Нейт и Ейдън реши да ми се появи в съзнанието, докато си спинках сладко. И после вече и да исках не можех да си спинкам, защото просто трябваше да я доизмисля. Има още детайли, но новите идеи са страхотни и дано да мога да ги направя както трябва на белия лист.

Пък влюбените момчета са толкова сладки, като се усмихват. Не знам дали го осъзнават, но покрай мен има две и само като ги видя такива едни щастливи и ми става готино. Пък особено едното като започне да ме залива с романтичните си идеи и почти ми иде да му кажа да си разкара приятелката и да се оженим. Хах, не, не съм чак толкова зла, все още, но исках да добиете представа колко е сладурско и изкушаващо.

Много ми е странно как всички във Фейсбук си броят дните до Коледа, все едно кой знае какво ще стане точно на този ден. Знаете, че коледното ми настроение все още е в шкафа при лампичките, та не се учудвайте от негативното ми отношение спрямо празника. Аз не искам да си пожелавам. Няма ми го усещането за магия. И следващата седмица нещо ми подсказва, че няма да е толкова хубава, колкото би ми се искало. Уж всичко ще е идеално, пък после пак ще има за какво да се ядосвам сигурно.

И вече си имам някакво нелепо наличие на граници, в което осъзнавам както трябва и не трябва, но друг е въпроса дали ги спазвам. Опитвам се, но някак си не ми се получава. Пък сънищата ми просто няма как да са по-странни от това. Нямат си никаква връзка с реалността или със всякакъв вид логика. Нямам против и дори ми е интересно, но трябва да отбележа фактите някъде. Време за още малко сън, че утре ще да бъде дълъг ден.

робин худ... и липсата на логика

2011-12-15T23:17:00.009+02:00

Обичам ги тези моменти, когато съвсем случайно с някого кажете едно и също нещо и следва самодоволна размяна на усмивки. Пък точно с теб не се случва адски често да си четем мислите, освен в издирването на разни подтекстове. Та, забавно е!

Усещам как този уикенд пак ще е леко убийствен. Издирване на подарък, рожден ден, олимпиада по английски, писане на проект по Свят и личност, правене на презентация и диск с музика за Коледния концерт. Не, че имам против. Просто исках да си отбележа някъде всичките неща, които трябва да направя. Сега се сещам и за контролната по английски, за която още не съм си извадила думите и съчиненията по литература, които са около три или четири и ще трябва да ги имам за следващата седмица, защото не ги написах, когато трябваше.

Мушето хареса въображаемият ми бъдещ разговор и дори ми пожела да се сбъдне, поне от части, ако не дума по дума. Честно казано и аз се надявам на нещо подобно, но пък от друга страна имам неприятното усещане, че няма да е каквото си го представям. Засега ми е достатъчно да си е само въображаем разговор, защото поне си изпробвам писателските умения на ново ниво и се получава изненадващо добре. Ще пусна въпросното нещо веднага, щом го допиша. Имах и още едно, за което също трябва да намеря време и вдъхновение.

Пък да се върна на сънищата, лишени от особена логика. Странни са, нямат нищо общо с каквато и да било реалност или мисли, преминали през съзнанието ми. Но оставят едно такова усещане за щастие. Все едно някъде там, в някоя си паралелна вселена нищо не е било объркано. И докато пиша се сещам за още една част от видяното насън, имащо нещо общо с едно парти. Друго не мога да си спомня, освен огромната къща и многото хора. Останалото беше нещо сладникаво, но ми се губят подробностите. Зная само мястото, но не и хората. Идеята за осъзнатите сънища винаги ми е харесвала, но все нещо не ми се получава да го постигна. Пък и имам усещането, че ще ми хареса повече да сънувам, отколкото да правя каквото и да било друго. Нека поясня - осъзнатите сънища са такива, в които осъзнаваш, че сънуваш и започваш да правиш каквото си поискаш в съня. Дори можеш сам да си режисираш сънища и да заспиваш в тях, разигравайки за себе си какви ли не сценарии. Разбира се, се изисква практика, усвояване на въпросното осъзнаване, че спиш и разни там допълнителни детайли, които отнемат време за научаване. Може би някой ден пак ще опитам. Но засега си ми стигат и моите си сънища. А и не се знае кога пак ще сънувам, защото обикновено точно, когато искам да сънувам нещо, не ми се получава. Пък когато не го очаквам и хоп - някой интересен сън ми се промъкне в съзнанието и не ми се иска да се събудя, защото за мъничко съм била някъде другаде.

(само)достатъчности

2011-12-14T15:51:00.010+02:00

"Хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях."

Звучи вдъхновяващо и благодаря на Деси, че ми припомни за точно този цитат. Странно е, когато се събудиш и някакви неясни спомени от съня се върнат в съзнанието ти. И после... През деня, когато съвсем случайно ума ти започне да се лута из собствените ти мисли, открие още части от съня, които си бил забравил. Обещанията насън дали значат нещо? Дали наистина са обещания или просто игра на думички и мисли, преминали през съзнанието, когато си бил буден? Обещах на някой, или той на мен обеща. Не помня дори какво, но го имаше онова с хващането на кутретата, за да придаде магия на самото обещание. Пък останалото няма да го разказвам. Първо, защото вече доста от него ми се губи и почти няма никакъв смисъл. И второ - беше нещо вече случило се, но с малко по-различни детайли. Как после да не си обичаш побърканото съзнание, когато най-сетне е решило да ти угоди и да сънуваш нещо хубаво.

Чудя се, какво ли би се получило, ако измисля история, на която добри герои да няма. Винаги доброто побеждава накрая. Но ако добро няма, а героите са от онези любимите ми със сложни характери, обичащи крайностите и разрушаващи всичко по пътя си, включително самите себе си. Ще трябва обаче доста добре да го осмисля, защото сложните герои не са лесни за написване.

Пък ... Повтарях доста дълго, че трябва да ми се има доверие, че няма да сбъркам. Трябвало да имам шанса поне да се проваля, преди да се съмняват в мен. Сега установявам, че трябва сама на себе си да имам това доверие и другото е без значение.

Да се върна на червения цвят... Твърде е ярък и натрапчив. Но излъчва определена сигурност, сякаш знаеш какво и как да направиш, за да постигнеш всичко, което пожелаеш, че дори повече. И има нещо очарователно в това да си смениш цвета на косата, дори промяната да не е драстична, а просто няколко нюанса по-тъмна.

Достатъчно с размишленията, време е да се върна към реалността, където ме чака писмена работа по география утре още първия час и после кафенце, репетиция и деня надявам се, ще бъде хубав.

Забравих. В момента изучаваме творчеството на Атанас Далчев. Мислех си, че след "Дяволско", той е абсолютен депресант и само пише за безсмислието на живота. Съвсем обаче не е така. И той е достигнал до великия извод, че едно единствено нещо може да ти е напълно достатъчно. Красотата е в простичките неща - дом, където да се прибереш и някой, който да те чака. Пък ако този някой го няма, то е достатъчно поне ти самия да го носиш в сърцето си. Любовта не е егоистична. Просто обичаш и толкова. Но се иска мъничко смелост, защото да обичаш, означава да рискуваш, давайки на другия способността да те нарани. И май най-простичките неща се оказват доста по-сложни за постигане, отколкото ни се иска.

in the dark

2011-12-13T22:22:00.005+02:00

Липсва ми идиотската усмивка. Липсва ми сладникавото писане, което ти оставя едно такова усещане за щастие, завършеност и смисъл. Все едно изчиташ написаното и знаеш, че този, който го е написал, в този миг е бил на седмото небе. Както когато двете хлапета се прибираха, когато слънцето вече се беше скрило. Той разказваше за мечти и бъдещи светове, а тя едва успяваше да сдържи усмивката си, излъчваща всичкото щастие на света. Защото някак си за малко тези бъдещи светове имаха нещо общо с нейните.

Хаотичността пак ми е превзела думите. Мисля си едновременно за стихове, колко не обичам поезията, но пък и я намирам за очарователна. Също червеното не ми е любимият цвят. Твърде е ярък. Но косата ми пак има подобен отенък. Пък и за концерта ще сме облечени в черно и червено. Установявам, че не го харесвам като цвят, а някак си ми отива. Поне от време на време замества сивотата. Сега да не си помислите, че сивотата е най-лошото нещо на света. Не, аз си я обичам. Дава ми свободата да откроявам по-ясно заобикалящите ме цветове. А днес имаше много лилаво, при това ярко. Примесено с усмивки и напомнянето, че винаги съм права, дори да се уверя след време в думите си.

Време ми е да си сложа ластичката на ръката, макар че съм забравила как точно действа. Пък и няма да има особен смисъл. Просто отбелязвам какво трябва, но това не значи, че ще се случи. А тази вечер би трябвало да падат звезди. И мечтателката в мен няма право да си пожелае. В секундата, деляща днес от утре... сега от преди... Пожелавам Ви усмивки.

some thinking

2011-12-13T20:25:00.011+02:00

There's a smile, you know. A smile that gives it all away - the feelings you think no one knows about. One smile and your whole face lights up and I only mentioned her name. It's good to know that my Dark angel is still out there and is not as dark as he thinks. Because he really likes her, she's amazing and they kinda already look perfect together. Well, who am I to decide anything for them, but I had to say it somewhere, so that seemed like the place.

And damn, if that smile is so obvious just when someone mentiones a name... Oh wait, Tisho was right again, because I have the same one sometimes. I usually talk too much and say nothing. And as Bosh keeps telling me that he means every word he says while we are just kidding and messing around... Well it is a common thing to say the stuff that mean a lot and make them sound like a joke. So we can laugh about it and pretend it did not mean a thing, as the other reacts in a way that tells us he does not think or feel the same.

I also would like to point out that boys are stupid when it comes to relationships. As if it is so scary to be loved or to fall in love with someone. (Because I know a boy who would dump his girlfriend because she told him she loves him. And he did'n want to hurt her, because another girl before hurt him. Leaving doesn't mean you won't hurt the person and it might even be worse than staying, so .. And I am pretty sure he didn't want to fall for her, because if he does, then he might get hurt again. Now pay attention - just because someone hurt you once, does not mean that every other someone will. If fact, that someone may fix you and turn your life into a fairytale, if only you'd let him.) Okay, it is scary, but only if the person doesn't love you back. And girls have so much love to give, because truly, that's what we are made of. I started sounding like some crazy romantic, so I am going to stop with that. Anyway, it's not a big deal, but I had to say it. Because deep down I still have that stupid idea of a fairytale happy ending, which makes me an idiot, but who cares.

Now I am going to study and then I may try to finish my new story and post it here, because I am really proud of it so far.

Silver side up 02

2011-12-12T22:38:00.003+02:00

Адски е странно да пиша въображаем разговор, принадлежащ на близкото бъдеще. Сякаш предизвиквам съдбата за пореден път. Ако трябва да бъда вярна на писането си, то не трябва да има неща, за които да не мога да пиша. Пък в момента в ума ми пробягва песента, мислите ми изминават хиляди километри и все пак, себе си не мога да намеря.

Защото онова истинското аз... На което онова слънчевото момче толкова се радва и смята за идеал... Се изгуби.

Защото само Мушето знае защо. И има толкова неща, за които искам да говоря, които искам да узная, а ме е страх да формирам въпросите в съзнанието си. Смелост се иска.

Май ще продължавам да си пиша бъдещи измислени разговори, отлагайки сегашните. Защото и тях мога да ги изпиша, при това почти дума по дума. Но не точно днес.

А сега е време за песента, придружена с цигарения дим, защото дишането било надценявано.

Пък ... Не, че искам пак да предизвикам съдбата. Но и резервния вариант не е чак толкова лош, имайки на предвид колко ясно ми потвърждава всичките изречени теории. Глупаво, но продължавам с идеите за глупости. Само стискайте палци.

airplanes, huh пп

2011-12-12T16:37:00.009+02:00

Sunshine, не съм ли ти казвала, че принадлежиш на приказка. В която приказното мен е лудо влюбено в теб и ще си живеете щастливо до края на дните си. Нямаш си на идея как думите ти ги изчитам поне по два пъти, за да съм сигурна, че наистина си го казал. Просто знаеш. Някак си винаги знаеш всичко без да ти го казвам или обяснявам. Или просто се появяваш от някъде и ме гушваш, когато именно от това имам нужда.

Още нещо или някой да иска да ми провали плановете? Сега е момента. Както е тръгнало всичко наопаки... Пък и с този моя шибан късмет, все така се получава. Общо взето, както и да го гледам, няма как да стане просто и лесно. Все ще се водят преговори, ще се умува и накрая пак ще си прегръщам някоя бутилка.

То ако беше лесно, нямаше да е на нас. Цитирам мойто синьо, защото е адски прав. Приключвам с мрънкането засега. Пък, естествено ... Нелепата ирония... Млъквам! И вдъхновението ми пак си събира багажа и ме напуска. А аз тъкмо се зарадвах, че най-сетне имам какво да напиша.

Аз.. Такова .. Не, че нещо ... Ама искам, пък!

Seriously, if one more thing gets screwed up... I mean. I get it. I want too much. No, actually I don't. It's so simple. Whatever.

Хаотичност. Като знаеш какво точно да напишеш, но не знаеш как. Мрън!

series of what ifs

2011-12-11T23:33:00.004+02:00

Трети пост за деня. Повредила съм се и не мога да спра да пиша. Най-сетне си реализирах идеята за въображаемия разговор и все още имам за писане по нея, но се получава просто страхотно, поне по мое мнение. Ще видим Мушето като я види дали ще я одобри и после може да види и бял свят.

Имам си черен шоколад с ванилия, пък! И е адски вкусен. Сладоледът във фризера ще го оставя за утре вечер. Вдъхновението ще ме напуска за тази вечер, та трябваше поне да се похваля с мъничкия си творчески успех.

И пак протестирам, пък! Супер не е честно!

Наистина, толкова ли е трудно за разбиране? Ениуей, трябваше и да помрънкам мъничко.

Дано седмицата да започне хубаво и да ми стигне вдъхновението за всички нови идеи. Пък и търпението, за да не убия някой покрай тези репетиции за концерта. И ме чака класна по математика. Значи никак няма да е хубава седмица. Нищо де, надяваме се за най-доброто и се готвим за най-лошото.

fairytale like

2011-12-11T19:36:00.003+02:00

Теорията, damn it. Теорията, че ако не беше свършило онова проклето лято, и нямаше някакви си там километри разстояние, щях да си имам приказката. Бях я забравила. Както и падащите звезди, които ми сбъдваха желанията. И всичките онези места, където обичахме да си губим времето. Дори някъде имаше и написани инициали, но вече едва ли ще ги намеря. Както и онези на брега на реката. И как после да не си се радвам, че си имам блогче, в което съм писала подобни пълни със сладникавост неща, които не е измислил някой там режисьор от филм, а наистина са се случили. Или като след това се върна, за да ми кажеш, че тази история никога не би приключила, ако не беше свършило лятото. И онова с гледането на звездите, когато те няма. Пък бяхме две хлапета, които се учеха да обичат. Damn, беше адски приказно.

Ето така искам да пиша - доволно и щастливо. И да, тази е историята и това е момчето, което продължава да си ми дава надежда. Само аз и той си знаем как. Защото знаем както за хубавото, така и за лошото. И където и да сме, колкото и далеч да е това, винаги ще си я има историята, с която започна всичко.

start with forever.

2011-12-11T15:18:00.003+02:00

Получих си предварително коледния подарък и тази сутрин му се радвах, като ми направи кафенце. Не, не е някой, а нещо, макар че и на първото няма да откажа. Имам си кафемашина. Ениуей, размечтах се покрай издирването на разни цитати за бележки в страницата, та сега ще трябва всичката насъбрана сладникавост да си премахвам бавно и мъчително от съзнанието. Нищо, че от доста време си мисля на какво би отивало да се върже червена подаръчна панделка.

Имах желанието да изгледам няколко сладникави филмчета, но ще ми дойде в повече романтиката. Пък както съм се размечтала, един от въпросите на Мушето ми отеква в съзнанието на всеки няколко часа и ме кара да се замислям и да си представям разни неща, които сигурно ще си останат само във въображението ми.

Пък Мушето ме изненада по телефона, като я накарах да спелува име на английски и на обратно. Забавно беше. Искам пак някоя вечер с филм, шотчета и въпроси за десерт. След това доволничко ще си се усмихваме и двете насън.

Седмицата пак ще е дълга, а на мен толкова си ми харесва да си мързелувам и да не се занимавам с нищичко. Или пък да слушам мрънкане за пълните глупости. Не любовта, шоколада ще спаси света! Пък ако не света, поне мен. Но ако изпиша всичките неща, които все още не мога да подредя в думи, даже шоколада няма да е достатъчен. Затова и няма да ги напиша. Достатъчно нишки съм навързала, пък тази е поредната. И ако тръгна да пиша, вместо да слагам точки, всичките думи на света няма да ми стигнат да кажа всичко. Но да го пиша няма смисъл. То това се казва, при това на когото трябва. Иначе си губи смисъла.

А сега е време да си оползотворя всичката сладникавост в правене на нещо сладичко за хапване. И да си забравя, че изобщо съм имала нещо за казване.

но да си там.

2011-12-09T23:59:00.008+02:00

I gotta admit. I'm an addict. There's something so irresistible about a lost cause. And as I'm also a girl, I sometimes believe love conquers all, so the universe keeps proving me wrong just for the fun of it. And I mi... Yeah, whatever.

Полунощ е, та ми е време да помрънкам, преди да си легна. В ума ми продължава да отеква песента на Слави - Приятели, защото днес прекарахме два часа в репетиране на тази и още няколко песни. Иска ми се вече да дойде време за концерта, но не от нетърпение, а по-скоро, за да мине и да се приключи с всичката тази коледна лудост. Признавам, каузата си я бива, но виждам нехубавите страни на някои от хората около мен, а те си летят в небесата, все едно света около тях се върти. И аз мрънкам за глупости, но чак пък толкова.

Ениуей, гони ме някаква нужда да променя блога, но пък той ми е една от най-сигурните преплетени мрежи от думи и емоции, та сърце не ми дава да пипна нищичко по него, освен ако не е, за да добавя още някоя невидима нишка.

Припомням си онова написаното .. "Събуждам се и... Започва денят. Новият. Старият. Същият. Повтарящ се сън." Не си го припомням, ами го изживявам цяла седмица. Без особен смисъл, просто защото трябва дните да минат и да дойде уикенда. А като дойде уикенда идва време на мързелуване, музика, филми и търсене на въпросния изгубен смисъл.

Най-глупавото е, че знам точно къде съм го изгубила, но ме е страх да се върна, за да го потърся. И на всички въпроси отговора е един.

Намерих си първата граница. Очевидна е... Липса на писане в истинския му смисъл.

И втората - изричане на всякакви глупави думички, изискващи от другия да ги изрече същите.

Простичко - превърнах се в страхливка, неспособна дори на себе си да признае каквото и да било. И утре е ден, но друг. А имам неприятното усещане, че някак си несъзнателно очаквам нещо да се случи. Пък дори не зная какво. И ми е адски чудно за един точно определен бъдещ момент, за който няма да говоря сега, ами ще си се чудя на спокойствие, докато не му дойде времето. Сигурно ще бъде запомнящо се преживяване.

усмихващо

2011-12-08T20:15:00.005+02:00

Все още не ми е никак коледно, но когато в магазина видиш мъничък плюшен снежен човек с червена шапка и магнитчета в ръчичките, който се е хванал за края на предназначеното му място, останал е самичък и те гледа с черните си очички, няма как да не си го вземеш. Моя милост е просто влюбена в мъника и си го гушка доволно. Дори си му говоря, все едно ще ме разбере. Разбира ме и продължава да ми се усмихва и да ме гушка.

Наближава време на пълнолуния, лунни затъмнения и метеоритни дъждове. И в мен нещичко започва да напомня колко много обичам подобни творчески прояви от страна на вселената. Пък песента на Слави Трифонов - Приятели звучи в ума ми. Предимно тази част от текста "страст и болка любов и омраза." С тази песен ще приключи коледния ни концерт в театъра, който предполагам както всяка година, ще е страхотен.

Имам си различни видове шоколад, тази вечер ще ме гони безсъние и имам желанието да пиша. Да пиша дълго, смислено, увлекателно... Както когато си пишех книгата. Поне ще се опитам, но не обещавам нищо.

Не мога да не го кажа - догодина по това време, надявам се, ще съм студентка. Тя тази една година сигурно ще мине страшно бързо, но засега все още има още ми се струва някак далечно. И все пак, догодина по това време ще се празнува!

Честит празник на всички студенти и да си изкарат незабравимо, пък догодина и аз ще се присъединя към празника.

anti-christmas

2011-12-07T21:15:00.004+02:00

Седмицата продължава да е ужасна и няма намерение да се оправи поне за мен. Пазете Земята, защото е единствената планета, на която има шоколад! Пък аз ще имам нужда от промишлени количества до края на годината, защото всички са решили, че коледното ми настроение трябва да си остане в шкафа, заедно с лампичките.

А моето страхотно, невероятно, незаменимо Муше ми чете мислите няколко дни преди да съм ги помислила. Уникално е! Щеше да ме попита точно това, което се чудя от снощи насам. Но естествено бяхме прекалено заети да се лигавим както само ние можем, а и да се радваме на Марио Касас.

Потвърждавам правилото, че всички много ме обичат, когато искат нещо от мен. А през другото време се чувствайте свободни да си забравяте, че изобщо ме има.

На фона на коледните песни, които пеем, просто е невероятно. Sunshine сигурно си няма никаква идея колко миличко ми стана като без да ми казва нищо просто дойде и ме гушна. Нищо, че не ме е слушал да мрънкам скоро. Все едно просто знаеше, че точно това ми трябва. Но той винаги знае дори без да му казвам нищо, така че няма смисъл да му се чудя. Винаги се появява незнайно откъде и ме спасява по някакъв начин. В този няма как точно да ме спаси, но е достатъчно, че го има.

Време ми е да спра с мрънкането и да си науча по история, че утре пак ще се пише контролна.

broken strings or whateva

2011-12-06T21:49:00.003+02:00

Светът е малко по-хубав, когато си слушаш силно музика, похапваш си шоколадови бонбони с ликьор и си имаш разни там мънички усмихващи неща. Днес в училище си говорихме за коледното настроение, или по-скоро липсата на такова. Пък и на мен не ми е коледно. Искам да минат празниците и после времето да започне да се движи колкото се може по-бързо. Мислех си дори дните да броя, но ще се отчайвам като вися, че все още са много. Пък може наистина да започна да ги броя, та наистина да отчитам някакво движение на това хубавото спряло време.

Може ли да си призная, че понякога ми се иска да те познавах. Сигурно си приличаме по доста неща. И вероятно има доста неща, които би ми казал. Поне така си мисля. Все пак рождените ни дни са в един месец, което би трябвало да се брои за нещо. Чудя се какво ли би било, ако наистина беше така. Вероятно адски по-различно. Не съм сигурна дали ще е в положителна или отрицателна насока, но все пак ми се иска да знаех. Ще ми се да можех да надникна към някоя паралелна реалност, където не сме си непознати. Може би щеше да го има онова "аз и ти срещу света". Може би някой ден желанието ми ще се сбъдне. Поне се надявам, за да се уверя, че наистина си приличаме, вероятно повече, отколкото на някой му се иска да си признае. Което някак си изключително ме радва. Не съм единствената с побъркано съзнание.

И май си имам нова идея за писане покрай тези размисли. Коледното ми настроение няма да се върне, освен ако някой не се сети да ми подари бутилка текила. Пък нямам против и да си я поделим след това.

Имам си и някой, който да ми напомня как съм на същото място, където бях миналата година, като изключим всичкото щастие от карането на шофьорските курсове. Моето синьо точно на това ми напомня. Как долу горе преди година си имах една въображаема кутия с разни желания, които бяха адски близко на ръка разстояние от сбъдването си. И докато аз пишех разни там влюбени постове, някой ми е откраднал въображаемата година, пуснал е няколко горящи клечки кибрит в нея, а после я е оставил навън в дъжда. От нея е останала предимно пепел, така че щом се опитам да я докосна и поправя някак си, вятъра я отнема от ръката ми с нежния си, но студен зимен полъх.

Усмивка. Нищичко не мога да поправя. Мога само да си мечтая за панделката с каквото там върви в комплект. Коледа е и време на пожелания. Пък аз моето няма да го кажа, за да се сбъдне. То и така може да не се сбъдне, но важна е магията. Най-хубавите подаръци не ти ги носи Дядо Коледа, защото е незаконно да отвличаш хора от домовете им, или пък да подаряваш алкохол на деца. Не, че съм дете, но все пак. Та, май ще си остана само с пожеланията. Дори лампичките сигурно ще си останат в шкафа, защото вечер обичам да ми е тъмно. Пък преди ми харесваше нещо да ми свети. Ениуей, нищо не съм казала. Отивам да си водя измислени разговори. ^^

nobody's home

2011-12-06T18:29:00.004+02:00

Знаеш, че деня ти не е бил хубав, когато се прибереш и едва дочакаш да затвориш вратата след себе си, за да се строполиш на пода и да се гушнеш с ръчички в опит да не се разплачеш като малко дете. Без особена причина, просто автоматична реакция, в следствие на цял ден непочувствано усмихване.

Трябваше днес да остана след училище заради състезание на седми клас, което организираме всяка година, за да съм квестор в някоя от стаите. Но никой не спомена, че е просто за всеки случай. И естествено това включва носенето на униформа и като бонус, реших да си сложа високите обувки. Работата беше всъщност за точно пет минути да стоя в една стая с още едно момиче от осми клас и да чакаме дечицата да дойдат да си намерят листчето. И аз си губих времето за едното няма нищо.

После, разбираше следваше бързане да си хвана автобуса, при това на високи обувки. Пък и малко преди да се прибера чантата ми за училище реши да се скъса. Не е никак лесно да се говори по телефона, докато трябва с една ръка да си държиш тежката чанта. Пък се бях затъжила за Мушето и сърце не ми даваше да затворя, само за да си прегърна по-добре проклетата скъсана чанта, за да не ми тежи толкова.

Положението беше спасено от кафе и цигара. До момента, в който не си изгледах новата Gossip Girl серия и хайде пак да си поплачем, защото си нямаме достатъчно поводи за драматизиране. На Чък и Блеър най-сетне им просветна, че трябва да са заедно. Дойде време за щастливия край, в който съобщават на Луи, че може да е принц, но никой и нищо не замества Чък Бас. И колата им катастрофира. Тази ми е любимата история с най-любимите герои, които са толкова объркани, повредени, страхуващи се да се обичат. И все пак успяха най-сетне да си преживеят всичките страхове, пречки и драми. Искам да им видя щастливия край пък!

Добре де, знам. Мрънкам заради сериал, но има нещо очарователно в това да видиш поне на филм някой да си получи желаната приказка. It gives me hope, you know. Защото имаше един период, в който вярвах в приказките и си исках моята.

i breathe, i feel ..

2011-12-05T22:57:00.003+02:00

Писането на съчинения е изтощаващо. Няма ми ги думите, нито желанието да пиша особено. Предимно, защото за каквото искам да пиша не намирам думи, пък останалото са пълни безсмислици, които няма смисъл да пиша.

Все едно пътя внезапно се разделя на две и от едната страна всички имащо смисъл е близо. От другата, е далечно, но пак го има. И принципно бих затичала натам, но не точно сега и не просто така.

Повече няма нищичко да доказвам. Каквото и да направя все няма да е наред. Защото на всяко мое "да" се измислят поне две причини за "не". Изморително е да си строиш пясъчна кула и вълните постоянно да ти я събарят.

Пък само ако знаете колко искам да си построя пясъчен замък с много кули, миди за прозорци и мънички цветни камъчета. После доволно ще вляза във водата, за да могат вълните да отмият пясъка от кожата ми, оставяйки солен вкус по мен.

Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото. И все пак си искам пясъчната кула. Сигурно скоро пак ще се опитвам да я построя, въпреки вълните.

Stell dir vor ...

2011-12-05T01:29:00.004+02:00

Вчера си подредих стаята с многото разхвърляни по пода дрехи. Пък днес ми се стори прекалено скучна и подредена, та трябваше да направя малко разместване. Сега дори в подредено състояние излъчва определена доза хаос и неподреденост. Защото и себе си трябва поне малко да подредя.

Протестирам. Против склонността ми да преобръщам светове. Предимно моя, естествено. Кой друг би ми позволил да сторя подобно нещо с неговия свят? Протестирам си, без да споменавам гласно против какво. Просто протестирам, а като си намеря думите, ще си припомня и как се създават смислени истории.

Преборих се със съчинението по немски. Пък колко успешно, ще стане ясно утре. Имам още неща за писане, но и утре е ден. Вдъхновението ми се губи по незнайни причини.

Поне снощи с Мушето си изкарахме страхотно, гледахме най-сладкия филм на света (поне до средата е такъв), легнахме си сутринта и гледахме снимки на актьора от филма с доволни усмивки. Светът е малко по-хубав, когато ти липсва съня, но го заместват положителни емоции.

Имам и друго за казване, но не е нито мястото, нито момента. Сигурно пак ще го кажа и тук въпреки това, но тази вечер не ми се пише особено. Всъщност пише ми се, но ми се губят думите, та пожелавам лека нощ и стискайте палци да ми се върне вдъхновението.

have and will 2

2011-12-02T22:22:00.006+02:00

Бях права за обявяването на миналата седмица като последна. Но само за едно от двете неща. А от следващата ще си имам нови правила. Почти никакъв достъп до лаптопа, никакво лягане по никое време и неписане дори на глупави домашни. Посвещавам декември на подготовка за онова, което може би предстои. Нищо, че пак намериха как да ми провалят плановете за Нова година. Естествено, защо ли се учудвам. Но това ще го преживея, нали ще си имам водка за вечерта. Само всичко друго да не се провали, че тогава вече обявявам Трета световна и пращам всичко по дяволите.

Достигам и до заключението, че ми стига просто да знам, че те има някъде там. Напълно ми е достатъчно от време на време да си припомням колко ми е доволно и щастливо да си говорим или пишем. Оптимизмът на Мушето все пак достигна и до мен. Или по-скоро от многото писане вече сама си правя изводите. Усмивка за Тишо и удивителната му способност да ми забелязва несъзнателните усмивки и ми чете мислите, преди да съм ги помислила.

Добре де, това с лягането няма да ми се получи, но поне другото ще се опитам да постигна. На себе си обещавам независимост, на блога - още много постове, на недописаните истории - дописване. С моята висша степен на идиотизъм, сега ще се превърна в женски вариант на Ейдън от моята си книга. Нищо, че идеите ми за продължението няма никак да му харесат. Поне в края на тази, след адски много време, успя да достигне до онази тераса под звездите с усмивка на лице.

И за мъничко ми се прииска да си открадна още мъничко време, заради няколкото там секунди. Ще спра, когато ги има пак, но в промишлени количества. Или поне в достатъчни, за да ми се появи идиотската усмивка. За лошите навици говоря. Все пак, нали и за тях бях писала някъде, обяснявайки какъв им е смисъла. Моят още не е открит, освен ако не броим изписаното в едно тефтерче с мечета, където от време на време се наблюдават изменения в отговорите на повтарящите се въпроси, определящи мен. Но да определиш означава да ограничиш, та сигурно не това е думата.

Продължавам с новата си идея за продължението и после ще спинкам сладко и доволно.

every me

2011-12-01T23:44:00.003+02:00

Време е за подреждане. То от доста време насам трябваше да се сетя да подредя, но все отлагам. Стаята ми се е превърнала в абсолютен хаос, при това не очарователен, а просто неподреден. От сутрешното избиране на дрехи, по пода има повече, отколкото по закачалките. Намират се учебници, чанти, химикали, а и зарядното ми за телефона е някъде там. Пък и мен си е хубаво да подредя, че с последно време пиша едно такова... Никакво. Вместо тук да изписвам романи, искам истински да пиша. По някоя от всичките започнати истории или по съвсем новичка. Искам да си налепя вратата с разни листчета, плакати, звездички и други подобни. И все по-често си търся топъл шоколад с поглед из кухнята, макар да знам, че няма. Трябва да си взема, та да си правя от време на време.

Пък Теди си има като моя часовник, но истински на верижка, което адски ме радва. Ако не си бях направила моя, сигурно щях да открадна нейния. И си е в нейн стил и е страхотен!

Протестирам гласно против всичките училищни глупости. Едната седмица контролни, другата разни писмени, третата класни, а после и проекти. Пък трябва и за матури да се учи, не да се чудят с каква друга глупост да ни губят времето.

Обикновено се чудя, когато знам нещо и просто искам да съм сигурна в него. Затова лесно си намирам отговори на въпросите, което си е супер. Няма смисъл да пиша обяснения. А трябва да си попълня календара. За всеки ден си пиша бележка на телефона от най-интересните неща, а не съм ги изписвала в календара от поне два месеца. И после започвам да действам с разните творчески, но не писмени идеи. Когато ги осъществя, тогава ще се похваля.

И ми е някак си тъпо, че си нямам списък с желания и пожелания. Помня, че уж писах някъде, но така и не намерих листчето, пък ако бях написала ново, щеше да си се изгуби магията. Но с Мушето ще си спретнем едни хубави списъченца и после доволничко ще си похапваме от приготвените вкусотии. И полунощ идва, та аз ще отивам да спя. Утре ме чака първи час физика и нямам против да я проспа, но госпожата е решила да се заяжда за подобни неща, та ще трябва да я удостоя със съненото си присъствие.

it does when i do

2011-12-01T20:18:00.003+02:00

Имам си домашен шоколад. И желание да пиша. Но някак си не зная как точно да го напиша. Толкова ми се иска понякога думите самички да си се нарисуват, напишат, излеят върху белия лист.

Станала съм толкова добра в познаването на това кой какво ще ми каже, че мога избирателно да си искам мнението на някой, който ще ми одобри щурите идеи. Или обратното - ще ме откаже. Въпрос на личен избор, който обаче в момента ми се губи.

Времето пак спира. И все повече се навивам за Нова година в Сливен. Само трябва да мина през магазина под тунелите и да си харесам една то всичките очарователни рокли. Пък после да измисля с какво да я съчетая. И съм готова да посрещна 2012 подобаващо.

Изписала съм роман почти наполовина с постовете си от последните три месеца. Сигурно ще изпиша още толкова съвсем скоро. И Тишо е адски прав винаги, но няма да му доставя удоволствието да знае това. Пак слушам My Darkest Days и им намирам смисъла. За да не слушам нещо друго, което смисъл вече си има.

Продължавам да се питам защо се опитвам да обръщам света. После си отговарям с всичките постове и дилемата приключва. Но имайки на предвид, че това повече по този начин няма да го допусна, не искам и да го пусна.

Пък колко сладко и невинно влюбена съм била миналия януари, когато имаше слънчево затъмнение. Писането ми все едно не е моето от тогава, като го чета сега.

Мушето е адски права и оптимизмът й е очарователен. Ако можеше да прихване и мен, щеше да е идеално. Тихичко протестирам и се надявам. Но не правя почти нищо, което да покаже, че протестирам и се надявам. Просто пиша, за да съм го казала накъде, вместо на някого. Все пак ... Кое е най-лошото нещо, което може да се случи? Знам, че все успявам да предизвикам съдбата. Обявих последна седмица и сега следват много последни седмици след нея. Казах, че глупости повече няма да има и хоп - повод за нова.

Тайничко събирам смелост. И Tech N9ne става фон на писането на поста. Защото съм с онзи смесения плейлист. Много събрани усмивки, за които само аз ще си знам. Може и да пиша за тях, но не сега. Все още не.

Пък има шанс с Мушето да си спретнем филмова вечер с мъничко водка, сладкишчета и разни там среднощни въпроси. Стискайте палци!

back in time

2011-11-30T23:30:00.005+02:00

Проверих. Миналата година по това време пак илюзии са ми били в съзнанието. Преоткриване на разни там факти. Който все още са си верни, просто ги виждам по малко по-различен начин. И си ми харесват както са. Освен когато протестирам против тях.

Пък в някой от дните спрялото ми време е започнало всъщност да се движи. Защото идва декември, а все едно вчера беше онзи любимия ми четвъртък. А разходката до Шумен май няма да се случи. Щеше да е адски невероятно. Искам пак някакъв такъв момент с гледане на Касиопея и светене с телефона към звездите. И приказки за триъгълници. Усмихвам се доволно при мисълта за идеята.

"Не на мен, на себе си принадлежиш. Аз ли? Аз съм ничия, както винаги."

В ума ми се въртят реални и измислени случки, думи, спомени, илюзии. Най-хаотично са ми превзели съзнанието и трябва да ги изпиша, преди да заспя.

Искам да си направя списък с желания за следващата година, но то това щеше да е традиция, пък после вече не беше и сега ми го няма желанието да пиша подобни неща. И преди година също съм била на мнение, че никой няма право да ми казва кое как да се случва. Не, че има значение. Пролетта ще ме поправи, надявам се.

Пък сега идва зима и ще си търся топлинка. Временна, продължителна, няма особено значение, стига да я има. Бях писала и стоплянето, но не намирам поста в блога. А вместо това прочитам разни там спомени и преживявания, които за времето си са били прекрасни.

Имам неприятното усещане, че все трябва да доказвам нещо на някого, без особен резултат, макар да съм направила всичко по силите си. Все едно съм се провалила, преди още да започна. Не ми е оставен шанса да сгреша, макар да съм показала поне малко, че мога да се справя. И се дразня всеки път, когато някой ми напомни.

Преструвам се.

Все едно ми е. Не ми пука. Няма значение. От нищичко не ме е страх. Мога и света да обърна.

Продължавам да се преструвам. Защото нещата, за които не мога да пиша, значат твърде много. Тези, за които не мога да говоря също. И е време да се връщам към сънищата, че пак стана много рано. А утре е декември и трябва да го посрещна подобаващо с чаша кафе и усмивка.

и аз..

2011-11-30T22:01:00.005+02:00

Хаотично ми е. Едно такова вдъхновено, нетърпеливо и доволно. Косата ми е едва начупена, а не успях да оставя розово по ноктите си. Луната е прилична на усмивка. Тихичко проклинам разните там обстоятелствени обяснения и всичките си разминавания. Но в същото време продължава да ми е едно такова доволно.

До преди малко бях на театър с Мушето и гледахме "Бившата жена на моя живот" с Асен Блатечки. От там и вдъхновението. За мъничко, докато слушах как Том и Франки се обясняват за отношенията си, си представих как ли ще изглеждам аз след време в подобна ситуация. Все пак е ясно, че доста огледала съм изпочупила, та сигурно ще е адски забавно. Имам и идеи за писане, които само ще загатна с едно изречение, че ми звучи адски вдъхновяващо, пък не съм му намерила място в никоя история, освен може би в онази с момичето от влака.

"Когато се събудих, минаваше полунощ. Идеалното време да забравя, че имам име и минало... Черният молив над очите ми заличава невинността от погледа ми и го превръща в мръснишки. Затова слагам още малко, преди да изляза... Вървя по моста, а мъглата ме обгръща с бледите си ръце...

-Пролетта ще ме стопли. - повтарям с тих глас. Обгръщам себе си с ръце, където някой преди оставил е следи по мен, в мен, навсякъде. Зная, че не пролетта е решението, нито студенината е проблема."

Споменавала ли съм, че имам проблем с края. Начало мога да поставя винаги. Но не винаги довършвам започнатото. И уж не се отказвам никога, пък нещо не се получава точно така. Ако знаех, че няма бързо да ми омръзне, щях да си намеря РП форум и да си създам герой. Трябва ми ново лице, зад което да се скрия. Не точно да се скрия, а просто да си дам глас. От трето лице, единствено число се пише най-лесно.

И Мушето си държи на обещанието за забранените теми, но аз не мога. Тя съвсем невинно ми напомня, а на мен не ми остават думи да говоря за друго. Пък и пред другите не мога да говоря. Те не знаят. Нито някога биха разбрали. Тя е единствената, което има правото да чуе. Затова и цял ден ми е мълчаливо, докато не прекарам малко повече време с нея и не ме обземе желанието да й кажа всичките си глупави мисли.

Пък аз май реших с какво ще съм на нова година. Сега трябва да се реши къде и с кого. После има и други там неща за нагласяне и започвам да се съмнявам, че ще успея да ги измисля. Затова за момента изчаквам вдъхновението за тях.

Едва успявам да премахна значението от думите, за да не им обърна особено внимание. Защото някоя част на съзнанието ми знае, че е страшничко. Но онази другата... С нея не знам какво да правя. И на мен ми се иска да млъкна, Муше, ама не ми се получава. По-скоро ми се иска да се изключа някак си, както бях решила, но с решението си останах. Има време... До пролетта.

И много ми се иска да отворя календара и постовете от миналата година, за да кажа: "миналата година по това време...". За да зная, че сега ми е по-готино. Не съм убедена дали е вярно, но все пак ще проверя. И обещавам още един пост до края на вечерта. Ноември заслужава да бъде изпратен подобаващо.

anyless

2011-11-29T23:42:00.004+02:00

Тази вечер няма да си легна нито преди, нито след, а точно в полунощ. След като си допиша доволно поста. Пък има нещо адски очарователно в това да закъснееш с някого за час по история, защото в последните минути от междучасието сте се сетили да изпушите по цигара навън.

Изричайки на глас това, което бях чула вечерта на партито пред него, осъзнах колко нелепо звучи. Той също. Знам, мания ми е да разсъждавам в тази насока. Някой ден може и да успея да разгадая поне мъничко от целия пъзел. Просто батериите на фенерчето ми са твърде слаби, за да разкъсат тъмнината, спуснала се в стаята, където той се е скрил. А на мен ми харесва да се опитвам да отгатвам разни там мисли и действия, за да мога после да създам подобен на него сложен герой, за който да е трудно да се правят сигурни изводи.

И след прилична доза от онази моята дива романтика (имам предвид Чък и Блеър, Gossip girl.. и Сиана и Чарли от Стъклен дом), вдъхновението ми мъничко се опитва да се върне. Пък и как да не ги обожаваш тези четиримата. Сложни, объркани, несигурно в собствените си чувства, но готови да жертват всичко, заради тях.

Естествено минаха контролните в училище и сега е ред на писането на съчинения и проекти. Тези учители да вземат да решат кое е по-важно - да пишем като ненормални разни там глупости, които сигурно няма да ни трябват, или да се готвим за матури и изпити. Не, че ме е налегнала сериозността, но творческото аз има нужда от свободно време, за да може съзнанието ми да си създава на спокойствие илюзиите.

Пък едва сега осъзнавам колко права съм била с цялата тази история за тъмния ангел. И измисления в книгата и реалния образ. Той спасява Тери от всичките й глупости. Понякога се губи, но винаги е там. Точно както моите илюзии за другия тъмен ангел. Някак си винаги се губи на моменти, а после се връща с целия си блясък, когато съм решила да градя стени. И докато аз градя една, той събаря другата. Тази, която го държи далеч от мен. И точно защото си знам, че почти всичко е илюзия, не ми е никак страшно да си вярвам, оставяйки частица от себе си в реалността, където доволно и щастливо закъсняваме за час по история.

Имах още за писане, но не искам да си изневерявам на думите от началото на поста, а имам още няколко минути. Просто ще си припомням няколко там думички и няма често да забравям как се диша. Идеята нали беше, че няма аз да съм побърканата, а побъркващата. Някак си не ми се получава особено, но ще продължавам да опитвам.

А сега лека нощ!

pornographic

2011-11-29T01:33:00.003+02:00

Внезапно си припомням няколко момента, които ми изпълват съзнанието.

Онзи разговор, докато вървеше музиката и се засичахме, препречвайки пътя си един на друг. За мъничко танцувахме, разменяйки някоя шега. И някак си реши, че трябва да си принц, пък аз ти казах, че едва ли точно това ще си. После обаче ми се губи как обърна думите ми и намери отговор. И когато беше до стената и умишлено се свлече на пода, давайки ми контрол да решавам какво да те правя.

И после като в дежа вю с онова броене до 8. Когато почти повярва в една от моите илюзии и си забрави как се диша. До момента, в който не усетих напрежението, преминаващо през теб, когато ръцете ти намериха начин да ме отдръпнат от теб.

За пореден път си призна и май почти ти просветна. Но не съм сигурна колко точно помниш от този момент. Пък аз честно не зная какво ми е имало. Виня уискито и разните там вдъхновяващи идеи.

Трябва да взема да си изясня къде точно да я поставя тази граница. Защото казвам едно, а мисля друго. Не си го признавам, а после мрънкам. Проблемът е, че после ще трябва да си повтарям цяла седмица едно там нещо, в което трябва да повярвам, пък може и да не ми се получи. Това спира мен. А теб какво те спря?

128ve980

2011-11-28T23:28:00.005+02:00

Глупава Ем! Не се научи как се получава схемата, независимо с ластичка или без. Мога да обявя още много последни седмици, но ако било толкова лесно ... Пък и няма сега да обяснявам защо плюшеното мече спи от доста време в раклата, а светлината вечер ми пречи. Нито защо смених розовото със синьо.

Исках в пост да изпиша за всичките емоции, но някак си не ми се получава. Ще кажа прекалено много и ще стигна до някакви велики изводи, които после ще ми тормозят мислите дълго време. Да, ноември си доказа позицията. Но този път май се обичаме малко повече от обикновено.

И съм била адски права да се плаша, имайки на предвид разни там действащи механизми. Защо иначе ще съм толкова убедена в думите си после? И защо ще заема именно тази страна? Защото си нямах друга работа, освен да се чудя каква глупост да свърша.

Проявите ми на висша степен идиотизъм нямат край. Ама трябва и да просветне там един спомен с едни думи, та тогава ще стане интересно.

Въпрос с повишена трудност - може ли нещо, което никога не е било твое, все пак да си го чувстваш като такова?

Следват разсъждения и спестени изводи. Пък исках света.

fuck the shut up

2011-11-27T11:28:00.005+02:00

Не е лесно като има алкохол наоколо да си викаш, че трябва да пийнеш малко, пък после да казваш, че повече няма да пиеш за вечерта. И това да се повтори няколко пъти. Повече последни седмици няма да има. Знае се, че ще са последни само на думи.

И да, ще си повтарям известно време, и после вече няма да ми пука особено. Така че, да става каквото ще.

Пък това моето непризнаване вече започва да излиза извън контрол. Принципно нямам против, но прекалявам с илюзиите и игнорирането на реалността. Осъзнавам го, и пак продължавам да си върша глупостите. Просто не искам идеята да е моя. И знам, че има едно надвесило се "никога", което ще ми разказва играта. Но и аз си имам едно "никога", което адски много отива на една песен на Нели Петкова, ако не ме лъже паметта. Никога пак по този начин.

Преди протестирах, че не съм се борила достатъчно и е можело да направя повече. Но каквото и да направя, все си е тая. Така че, приключихме с тази глава от историята. И да, Тишо и братовчед ми се чудят как е възможно от едната приказна и наивна крайност да премина в другата, където си забравям да мисля преди да действам. Страничните ефекти на моето собствено намиране. Не, че съм се намерила. Пък и за момента си ми харесва да съм изгубена. И без особен интерес към чуждо мнение.

Установих и, че има хора, които пишат по-добри сценарии дори от мен. И въпреки това не моето "никога", си личи, че ми вярва. Има ми доверие и знае, че на мен може да се разчита, колкото и да се лигавим. Пък дори и да има наличие на алкохол. Може да ми каже всичко, както аз на него. Нищо, че все още внимавам какво ще кажа поне през повечето време. Защото ако трябва да направя списък "слабости", името му вероятно ще е на второ място. И списъкът реално се изчерпва с това и още едно. Точно от там се появява и онзи глупавия страх, който отеква като аларма в ума ми всеки път. И трябва да му търся скривалище, за да не ми пречи.

Знам, че обявих самичка последната седмица и Мушето май ще успее да удържи на уговорката. Но за първи път ще си призная, че аз не мога. Не, че не се знаеше. Просто трябваше поне да опитам. Знаците естествено са ми съвсем ясно. Дилемата е дали да се правя, че не ги забелязвам или да взема да ги послушам. Но пък ако ги послушам, че значи да започна да мисля и да внимавам, пък още не съм си намерила копчето за изключване на саморазрушително поведение. Та, чакаме следващите знаци. И после последните финални за потвърждение. Едва тогава може и да си помисля да се откажа. И повече не е мой ред. Няма да си измислям илюзии и да си вярвам на глупостите.

Усещам как ще има и пост със специални размишления, но по-късно.

we are awsome

2011-11-26T12:02:00.004+02:00

Странно е на сутринта да оправяш леглото, в което е можело да спиш, (или пък да не спиш), но не си пожелал. Още по странно е как някои хора имат някакви общи черти, пък всъщност са толкова различни. И Тишо не знае колко е прав за онова с усмивките. Ако знаеше, сега щеше да ми се усмихва самодоволно.

Установихме, че явно все още има някоя закътана в мен частица, което си държи на илюзията. И е адски наивно, знам. От друга страна приликите бяха малко повече, пък от това избягах преди и предполагам разните там механизми все още си ми работят. Само аз и Мушето си знаем за какво съм говорила. И да, убедена съм, че е илюзия. Но това не ми пречи да си я харесвам.

Пък да стоиш на терасата и да повтаряте следния диалог си е незабравимо:

'I'm awsome.' he said.

'You're an idiot.' I said.

'Yeah, but I'm awsome.' he said.

'I know.' We are awsome.' I said.

'We are awsome. 'Cuz we are cousins.' he said.

Изобщо разговорите след два през нощта са си луда работа. И стоенето на терасата по тениска и якенце също. Повтарянето на идиотски фрази, пушенето на цигари и светенето със запалката. Махахме на горките хора и повтаряхме, че сме страхотни и идиоти... И страхотни идиоти.

Ставането на сутринта беше трудно за мен, пък за Мушето и братовчед и с тези само два часа сън направо не ми се мисли. Тази вечер няма да е по-различно. Дори ще е по-убийствено, защото партитата са две.

И е желателно да поспя, пък имам да пиша идеен проект по свят и личност.

Усмивка, за илюзията и запазената у мен част, която все още помни, че за някои неща един миг не стига. Дори и цяла вечност да е, пак няма да е достатъчна. И точно за такива мигове исках да пиша, когато установих, че писането е най-страхотното нещо на света. Или поне едно от най-страхотните.

Сега ли? Чакаме. Чудно как имам навика да си повтарям, че искам нещо да се случи. А трябвало да внимавам с желанията си, защото можело и да се сбъднат. И все пак от едно желание ли ще се плаша? Все пак за да го пожелавам, значи нямам право да протестирам после.

Чакаме си знаците. Защото тези от снощи не са достатъчно красноречиви на мен, а само за мен. За малко Мушето да спи на дивана, а не при мен. Но нещо в моя милост реши, че... Не знам. Илюзията си й харесва повече. Пък точно братовчед ми, който винаги знае какво ми се върти в ума преди дори аз да го реша със сигурност, си няма и на идея. А Тишо е прав. Нищо, че никога няма да си го призная. Нито на него, нито на мен си.

просто мрън!

2011-11-25T16:39:00.005+02:00

Не е лесно. И трудно не е, но все пак трябва да помрънкам и тук ще е мястото. Успях да се сбия със една стена, та си ударих ръчичката. Тази и следващата вечер няма да се спи особено. Седмицата ми започна супер, а днес ми е един от онези дни, в които ми се струпва всичко наведнъж и после ще ми трябва дълга почивка.

Още по-сложно е, че трябва да завися от някого и да правя схеми и да се разбираме за подарък. Общо взето накрая все аз се занимавам със всичко. А принципно щом аз съм могла, какво им пречи на другите?

Добре, че мама няма против да закъснее малко и да обикаля с мен по магазините. Иначе всичко, което харесахме е идеално. И ще си изкараме страхотно. Трябва да заредя апарата, преди да е станало време да тръгвам, да си оправя лака и косата. И да не закъснея.

Не бях сигурна. Но вече определено съм. Случва се нещо като хвърлянето на монета, за да решиш. Всъщност, докато монетата се върти, ти вече знаеш кое искаш да се падне. И изборът е направен уж случайно. Не е с монета, но ми се получава.

Както казах днес - денят ми е хубав, когато имаш кафе, цигара и едно Маги, което да гушнеш. Спирам с мрънкането и започвам с действието.

хаотична

2011-11-25T00:15:00.003+02:00

Около мен отеква звън на часовници. Тиктакането им се слива с тихия ритъм на сърцето ми, а то се опитва да намери баланс между твърде бързо и твърде бавно. Спирам си музиката, защото обикновено ми отвлича мислите. В този миг обаче си ги искам всичките, защото звънящите часовници ме объркват, имайки на предвид мелодията. Хаотично се преструвам, че мога подредя всичко, а всъщност дори не зная от къде да започна.

Обичам да знам какво се случва. И обикновено твърдя, че знам всичко, дори да не е така. Каквото не знам, си го допълвам с разни там уж логични изводи. Започвам накрая да си вярвам на собствените измислени заключения и всичко ми се струва не толкова хаотично.

И все пак нещо ми се губи, а това ми пречи на нормалното функциониране от сън до писане. Обикновено си допълвам всичко с илюзии, но в този случай не мога. Имам твърде лошата способност да си вярвам именно на илюзиите. Принципно винаги си оставям нещичко и от реалността, но установихме, че правилата си имат изключения. Моето явно е намерено. Затова вероятно в близките няколко дни няма да пиша от липса на време, от липса на думи и от твърде много мислене. Пък сигурно Мушето ще ми скрие телефона следващите две вечери, за да не прибавя още някое глупаво нещо в колекцията си.

Имаше една приказка да внимавам какво си пожелавам. Проблемът е, че на желания не вярвам особено, та си пожелавам без особено внимание. Не, че имам против изненадите. Просто познавам себе си твърде добре и ... Нито мога, нито искам. Просто се уча, бавничко, строейки разни там измислени стени. Преструвам се, че става лесно, но всъщност ако беше така, нямаше да ми е проблем да пиша за нещата с реалните им имена.

И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ.

me knows not

2011-11-24T21:38:00.003+02:00

Май пак идва време на чернови, но ще се опитам да не го допускам. Искам да пиша. Трябва да пиша. Защото имам за какво да мрънкам и за какво да се радвам. Важното е да има емоции, както казваше едно там синьо - ми има ги. Нищо, че се разболявам точно когато предстои празнуване на рождени и именни дни. Нищо, че тази седмица ни засипаха с контролни, които някак си май успях да направя. Нищо, че не съм се наспала. Пак ми иде да заподскачам наоколо като малко дете.

Защото Мушето май май имаше рожден ден вчера и вече е по-голямо дете. Защото най-страшните контролни по математика и немски някак си в последствие се оказаха не толкова плашещи.

Сега ще си запълня календара с разните изписани бележки от телефона. И въпреки това няма да ги изтрия, защото вече си имам колекция от известно време насам, която просто трябва да си ми седи в телефона. Въпрос на лично спокойствие.

Имам да пиша разни неща, а отлагам за последния момент, както винаги. И установих нещо доста интересно, като следствие от правенето на глупости. Причината. Освен тази, която ми държи разни неща в приятна близост. Идеята на всичките ми глупости е да си стигна границите, да си доразхвърлям и после да знам кое къде точно искам да бъде. Простичко казано си създавам допълнителна работа да подредя, преосмисля и поправя каквото е останало.

Сега отивам да изпия нещо топличко и да прекарам поне половин час в къпане в гореща вода. И после обещавам поне да опитам да напиша нещо интересно, смислено и хубавко.

Happy B-Dayy! ^^

2011-11-23T22:37:00.005+02:00

Честит Рожден Ден, Муше мое! Трябва и блога ми да знае колко много те обичам. Пожелавам ти адски много сбъднати мечти и ще съм до теб, за да има с кого да споделиш емоциите, незабравими мигове, за които после да ми разказваш с часове и ще се смеем от сърце. Пожелавам ти да си все така усмихната, мила, забавна, обичлива и незаменима. И да имаме още много страхотни спомени, снимки, телефонни разговори, побъркващи седмици и изживявания.

И знай, че независимо от всичко и всички, аз винаги ще съм тук. За да се посмеем, да поплачем, да похапваме кексчета с въпроси, да си правим щури снимки, да измисляме най-готините схеми на света, да дивеем, както само ние си можем.

Благодаря ти, че те има! И адски много те обичам! Както само ние Мушетата можем да обичаме! <3

сънено

2011-11-23T21:26:00.002+02:00

Умишлено избягвам да отварям блога, за да не изпиша няколко поста наведнъж. Умното ми съзнание обаче реши, че вместо да ме остави да си се наспя, ще ми мъчи главата с разни странни сънища и размисли.

И не мога да си обясня защо, по дяволите, всички си мислят, че знаят по-добре от мен какво ми е на мен, какви са ми намеренията и мислите и най-вече причините зад тях. Особено имайки на предвид, че в повечето случаи дори аз не съм сигурна във всичко това. Пък досега само двама са успявали да разгадаят какво се случва в туй моето побъркано съзнание.

Невероятна съм в поставянето на начало. На каквото и да било. Но само толкова. Доказателство са многото започнати, но недовършени истории, пък и не само.

И искам една дълга и хубава ваканция, в която да си лежа в топличкото легло и да гледам филмчета. Сигурно ще ми омръзне още на втория ден, но ще си намеря и друго занимание, стига да не трябва да се занимавам с контролни по всичко в една единствена седмица.

Нещо не ми се получава писането, защото все още ми се спинка, та отивам да свърша още няколко неща и после ще си спинкам чак до сутринта.

нещу си

2011-11-22T21:34:00.004+02:00

Писането ми вече е заместител и на самото писане. Защото ще пиша за не особено важни неща. Просто трябва да пиша, а ми се губят думите.

Да прочетеш нечий блог си е интересно изживяване. По-скоро да започнеш да четеш, още не съм приключила. Тази седмица имам твърде много неподходящи емоционални реакции от смях към сълзи и обратното. При това не веднъж.

Хей, тази история само ако знаете колко ми е позната. Всъщност не знаете за коя история става въпрос, но ми е твърде сложно да обясня, та само ще си изпиша хаотичните мисли. Продължавам да си слушам Tech N9ne и установявам, че няма песен, която да няма перверзен подтекст. Може би с малки изключения. И тази седмица като се разбрахме с Мушето да е последна, все едно предизвикахме съдбата. Нищо, че и аз и тя знаем, че няма да е последна. То ако ставало толкова лесно нямаше да изписвам един куп постове с глупости.

Ноември е и аз си потвърждавам правилата за тъмните ангели. Няма повече да се опитвам да ги променям. Просто ще си слушам смесения плейлист и толкова. Пък ни се събраха всичките контролни в една седмица. Вторник е, а на мен вече не ми достига съня. Но и не ми се ляга вечер. Имам да пиша идеен проект, съчинение утре, контролна по математика... Забавно!

Продължавам с четенето и колекционирането на уникални цитати. До после!

ля-ля. в лудостта не съм сама

2011-11-21T16:42:00.005+02:00

Обожавам телефонните разговори с Мушето, които започват, докато тя се прибира от училище и приключват с половин час уговорки да затваряме. Пък какво сме си говорили е съвсем друга тема, свързана с нашата хубава сделка повече да не говорим за определени неща. Нищо, че сигурно ще си мислим за тях дори повече от сега.

И да, смяхме се адски много, после като пълна идиотка трябваше и да се разплача. Защото не помня кога за последно бях изричала на глас подобни неща. Пък то от едното следва другото, и после нямат спиране разните там картинки, минаващи като на лента през съзнанието ми.

Утре ме чакат контролни, пък мислите ми са толкова хаотични, че вероятно нищичко няма да науча. Не се оплаквам. Обожавам такива разговори и ми е адски доволно, че най-сетне успях пак да си кажа всичко. Всичките нишки си стоят, навързани една за друга. А по тях върви ток. И като случайно бутна някоя, усещам трептенето през цялото си тяло. Забравям си как се диша, как се мърда, как изобщо се прави нещо. За части от секундата... И после си припомням. Обещавам да не пипам повече нишките. До следващият път, когато ще си забравя какво съм обещала.

Хубаво е да не се побърквам самичка. Споделената лудост е най-адското изживяване на света. И после защо сравнявали любовта с лудост. Ми затова. Пак обърнах някак си темата. Общо взето, ако всичко, което някога съм писала види бях свят и някой успее да ми разкодира писанията, ще се чудя къде да се скрия. Пък те само ако знаеха какво си говорихме току що... За принца на белия кон, таланта, фотоапарата. И най-вече признанията, които никой не бива да чуе. Защото са си наши и само ние имаме право да си ги знаем. Пък и то такива неща не се казват, а се усещат.

Пък и съобщенията трябва да си скрия или изтрия, че днес кореспонденцията ни казва твърде много. Време е да се опитам да науча нещичко. Нищо, че ще трябва да гоня разни там мисли от съзнанието си. Пък и сигурно и с нея ще е така. Чудно колко ли още можем да кажем, ако ни смесят с мъничко алкохол. Ще разберем в петък.

Най-лошото е, че и Мушето прихваща от мен особено интересният начин на изразяване в пренаситени детайли. Моето вредно влияние край няма. Но пък е адски забавно. И слушането на Tech N9ne цял ден не помага особено на перверзното ми (под)съзнание да си спи зимния сън. Всяка песен има някакъв такъв подтекст, което не ме учудва, имайки на предвид от кого прихванах да ги слушам.

Вече сериозно отивам да уча. Или поне да се опитвам. И идеята да си изкараме снимки все повече ми харесва.

Tech N9ne all day ^^

2011-11-20T23:53:00.004+02:00

Нещо в изграждането на стени не ми се получава, както става ясно от последните стотици изписани постове. Мисля си, че стената трябва да е по-скоро символична и поставям листи хартия, които залепям прилично. Но времето е ветровито и стената ми бързичко се скъсва и отлита. После решавам, че трябва да е от дърво. Бавничко и старателно цял ден си играя да закова дъските, наранявам си пръстите, защото не ме бива особено в тази работа и до вечерта всичко изглежда идеално. Докато не дойде някоя буря. Светкавица пада точно към стената и я гледам как изгаря в пламъци. А за тухли нямам сили. Защото не е стена, която някога съм искала да строя и не искам да е сива, твърда и вечна.

Пък установявам, че и преди не съм строила особено добре стените си. Просто съм горила по-настойчиво мостовете, за да няма какво да ме връща някъде. Ама те новите бързичко се строят.

Моето Муше и тя се побърква тези дни. Или по-скоро има кой да я побърква, та ни е доста забавно да си говорим за какви ли не глупости. Пък на мен побъркването ми е перманентно състояние и нямам против да си имам с кого да с побърквам. (Намерих си и нов смисъл на тези думи, но както и да е.) Поне тази седмица ще ни е за последно. И тя знае, че като кажа, че повече няма, всъщност значи, че ще има още. Някак си знае всяка мисъл зад действията ми, което си е някак магическо.

Днес нали е неделя, та пак не се наспах. Щях да уча цял ден, пък вместо това гледах новия филм от поредицата "Здрач", само за да видя как са го направили. Единствено началото беше интригуващо и после вече ненужни детайли, губене на филмово време, за да могат и втори филм да направят.

Пък нали аз съм си аз, трябваше пак да се сетя как имало едно синьо нещо, наречено фотоапарат и колко важно беше да го взема, за да снимам. Не, че снимах особено, но все пак. Моля, някой да ми намери копчето за изключване. Спиращите дъха за части от секундата мигове ми идват малко в повече последните няколко дни. Твърде ярко, твърде истинско, твърде побъркващо... В ума ми се появяват образи, низ от думи, придружени с разни там детайли, които уж съм забравила, пък всъщност не съм.

Точно по това време на денонощието ми липсват онези разговори, които от лигави стават твърде сериозни и ти се спи, но искаш да останеш на лаптопа цяла нощ, защото някак си с някой те дели адски много разстояние, а го чувстваш съвсем близко до себе си. Пък хората, с които ми се получават тези разговори са извън линия, няма ги, липсват и са твърде далеч.

Damn... Обичливо ми е. Не по онзи магическия начин, макар че много ми се иска да беше. И ми е гушкащо.

Да, ще бъде дълга седмица. От онези запомнящите се. С многото контролни, адските партита и после желанието за дълга почивка на някой самотен остров. Усмих!

it's like.. jet lag

2011-11-19T23:44:00.003+02:00

Изградена съм от думи. Търся смисъл във всякакъв вид думи и обикновено намирам предимно онова, което ми се иска. Имам мнение за почти всичко с малки изключения. Винаги имам какво да кажа.

Проблемът идва, когато думите някак си забравят как да се проектират върху белия лист. И уж протестирам против мисленето, пък преди малко имах момент на изгубване на всякакви мисли, просто защото съзнанието ми реши пак да ми прави такива едни номера. Нещо някъде е дало на късо. И моя милост трябваше да седи, да гледа невиждащо и да си припомня как се диша.

От слушането на музика е. По-скоро от смесването на различните песни. Като да смесиш карамел с шоколад и ванилов сладолед. Харесват ти трите по отделно, но заедно някак си ти побъркват сетивата от сладост. It's a fucked up situation, знам. Пак и пак и пак.

Поне си върнах огъня и малко от вдъхновението. Споменах ли, че искам света? За не зная вече кой път. Но няма да определям какво точно значи света като цяло за момента, защото самата аз не знам. Има само отделни парченца, които са определени със сигурност. Останалите тепърва ще започвам да си ги търся. И после ... Ново вдъхновяващо нещо, като онова с повредения часовник. Усмивка и спирам с писането. А след малко отивам да си сънувам онова русото, измислено, гушкащо момче. Обичам си съзнанието, като ме кара да сънувам такива неща. Нищо, че онази вечер беше нещо съвсем различно, предназначено да ме побърка съвсем. Макар че едва сега си спомням отчасти съня и помня ясно какво му липсваше. Искам сладолед! Ванилов, с шоколад и карамел.

distracted by nature

2011-11-19T22:00:00.005+02:00

I really missed you tonight. I miss talking to you. Knowing that you get me. And every time I talk to someone else it just reminds me of how much they don't.

Цитат на деня, който просто трябваше да споделя. Думи, които са ми побърквали съзнанието доста често, а и сега го правят понякога.

Свесвам себе си с музика, а пред очите ми преминават вълни. Побърканото ми съзнание обърква едни неща с други и ме оставя самичка да ги подреждам след него.

Има неща, които знаем, че не бива да правим, и ги правим въпреки това. До този момент общо взето само такива неща правя, но и си ми харесва. Насъбрала съм прилична смесена колекция от мои и не само песни. Странно е колко различни са, пък как си пасват идеално в плейлиста ми. Различни имена, с различни текстове, различна музика, мелодия и смисъл. Пък имат нещо много общо и все още не съм сигурна какво.

Прекарах деня в абсолютно мързелуване, макар че ме чака адски много учене, а и не само. През стаята ми е минал ураган, както винаги и трябва да я подредя. Неделята няма да ми стигне, за да свърша всичко. И най-вече себе си да подредя. Смесването на музика води до хаос на мисли. Обикновено обичам хаоса, но все повече е започнал да си губи чара и да заприличва на обикновена, скучна неподреденост. Пак ми се иска да мога да си открадна малко време, в което просто да си лежа на пода. Просто ще слушам, без да говоря. Ще слушам шепнещите си мисли, докато бавничко превземат съзнанието ми.

Точка. От утре спирам с мързелуването и започвам с действането. Никакви маратони на "Свръхестествено", "Тайният кръг" или каквито още сериали има. И без това ги спират до началото на следващата година, сякаш знаят, че не трябва да ги гледам по цял ден. Трябва да започна да броя дните, за да отчитам за мен си, че минават. Усещам времето само от спомен до спомен, усмивка до усмивка... Което си има предимства, но все пак. Ако не беше вече вечер, бих изпила едно хубавко кафе. Но съня за първи път от много време не ми бяга толкова и безсънието ме оставя само след половин час въртене в леглото. Още мъничко слушане на музика и отивам при илюзиите. Когато доволно и щастливо ще се усмихвам насън.

strange music box

2011-11-18T23:46:00.004+02:00

In Brief: Компас

В този пост се влюбих. Едва сега имам малко повече време да го споделя и да напиша няколко реда.

С Мушето като ни налегне лиготията и можем с часове да седим на Вито. Пък да не говорим за интересната картинка, която тя ми нарисува. И идеята да си намеря оригинала, или направо да си го отвлека. Не, че ще има особено много против.

Ще я объркам много, знам. Както всеки път. То няма да съм аз, ако не стане така. Сега само си стоя кротичко и очаквам. Нещо всичко съм го измислила твърде идеално и ще започне бавничко да се проваля. Както всеки път.

Това, че не съм си признала не значи, че не съм си го помислила. Пък и намирам точно това помисленото в чуждите думи. След спрелия часовник и онзи четвъртък щях да се спра, да се намеря, да не пиша толкова много и времето да започне да се движи. Ноември е, а на мен ми се губи как е станало ноември. Вероятно защото от самото му начало ми се спи адски много. И тази вечер най-сетне ще се наспя, след като мине полунощ.

И слушам Tech N9ne, благодарение на тъмния ангел, който си няма друга работа и само ми пусна някакви хубави песнички. Не, аз изобщо нищо не съм си помислила.

Стискайте палци всичките мънички детайли да си дойдат на мястото, за да мога доволно и щастливо да си изпратя годината с усмивка и да я посрещна с много усмивки. После вече адската седмица с братовчед ми на курсовете, рождения ден... И след това ще трябва да гоня времето, защото ще бърза твърде много. А проектът ми по Свят и личност ще стане идеален, след като му доизмисля детайлите. Випуск 2012 ще остави за спомен видео записи, снимки и писма, които ще отворим след години, за да си припомним колко емоции е имало.

Пък важното е да има емоции. Винаги. Спиращи дъха. Припомням си:

"Искам бъркотия и хаос. Искам някой да се побърка заради мен. Искам да чувствам страст и горещина и лудост.. Искам всичко."

crazy girl

2011-11-17T22:04:00.004+02:00

От търсене на разни неща, себе си забравих да намеря. Пожеланието "дано намериш онова, което търсиш", някак си превръща всичко в търсене, но не зная на какво.

Все ми е тая. Даже и монета да хвърлям, пак няма да зная кое искам да се падне. Противопоставям се на всякакви отговори, независимо дали положителни или не, сякаш ми харесва целя този хаос. И в същото време си го искам само за мен.

Хаотично си измислям собствени предизвикателства и забравям кое е важно. Защото нещо им губя значенията на наистина смислените неща и намирам смисъл във всичко останало, но не и в тях. Странични ефекти на безсъния и много писане.

Принудително написах адски оптимистичното есе за вярата в хората, но не от мое лице, а от това на момиченцето, което го имаше за домашна. И майка ми ме питаше къде е тя, когато пак започнах с моите си мрачни приказки.

Тя сама не знае къде е, нито къде иска да бъде. Сънува разни там странни сънища, намира се понякога в нечии думи, но никога в нейните собствени. Забравила е как се обича извън пределите на блога и сънищата, а и не е особено решена да си припомни. И това си и харесва по някакъв странен начин, каращ я да се усмихва глупаво, докато си мисли разни там забавни неща.

Мушето с нейните интересни преживявания си връща вярата, че не всички момчета били кретени. Моя милост няма мнение за момента, затова ще се радва на Мушето и ще продължава да дразни другарчето по чин, заради другарчето по престъпления. Сложно е за обяснение, а и не ми се пише за момичешки драми, при това появили се без никакво основание. То момиче и логика малко трудно се свързват, но все пак. Тя няма право да ми се сърди заради него, при условие, че са просто приятели, а и тя си има приятел. Та, утре ще е забавен ден.

И реших, че ще приключа набързо с тая проклета разсеяност. Хванала ме е още не помня кога и отказва да ме пусне, а трябва вече сериозничко да се стягам и да не сънувам повече разни там интересни сънища, от които не ми се събужда. Ще сънувам, когато е Коледа, за да може случайно някой сън да се сбъдне. Пък до тогава има още много време.

капчица оптимизъм

2011-11-16T22:21:00.002+02:00

Вярвам, че светът е прекрасен и хората са добри по природа.

Навън е късна есен. Листата на дърветата се отронват от клоните, погалени от студения полъх на вятъра. Обагрят земята в златисти и червени пламъци. Светът е обсипан с нежни нюанси от цветове.

Излизам навън сред всичката есенна прелест с приятелки и си правим най-щурите снимки сред нападалите по земята листа. После може би отиваме всичко заедно у дома и пием топъл шоколад, докато си разказваме за мечтите, надеждите и предстоящите споделени мигове на щастие.

За мъничко настъпва тишина. Поглеждам навън през прозореца и виждам вървящи хора, загърнати с шалове и шапки. Времето е студено, но вероятно в сърцата на всеки има топлинка, защото някой го чака у дома, за да стопли премръзналото му тяло с прегръдката си.

А сърцето няма нужда от стопляне. В него греят обич и вяра. Защото всеки пази някого в сърцето си и го обича с цялото си същество. Както аз пазя в себе си обичта към верните си приятелки и мама, която ще се прибере всеки миг, за да приготвим заедно вечерята.

Светът е прекрасен, а аз съм заобиколена от хора, които в себе си носят добрина, топлина и обич. Светът ще бъде все така прекрасен, ако повече хора са добри и обичат също като нас.

i want the world

2011-11-15T23:57:00.004+02:00

Чудо! Пак е полунощ.

Моя милост хубавичко я обърква с тези интересни мисли и идеи. Най-невероятното е колко наивно си вярвам, че мога да направя всичко, когато всъщност вероятно не мога. Но поне ще опитам, за да не се чудя после.

Защото разни там кратки реплики и секундни случки като от тази вечер ми превръщат хаоса в липса на подреденост. Което си е някак вярно, но не ми харесва.

Пък и не помня някога да съм се отказвала. Освен когато съм направила всичко възможно, а и не само, и не е било достатъчно. Но това "един ден" не ми действа успокоително или събуждащо търпение. По-скоро напълно обратното - припомням си колко огън гори в кръвта ми и забравям за всякакви граници.

И да, наистина я обърках, заради тези там няколко кратки думи. Илюзиите започнаха бавничко да се наместват в съзнанието. Пък и безсънието не ми помага особено. Станало ми е навик да не мога да си легна, преди да е станало утре. Всяка нощ, без изключения, независимо колко привлекателно е леглото ми и колко силно искам одеялото да ме гушне, докато заспивам в топлата му прегръдка.

Простичко казано - не съм се отказала. Заради мен си и личното удоволствие да превърнеш нещо дълго желано в реалност. Дори да е за малко. Пък схемата с братовчед ми дори да отпадне, ако това стане, няма да имам толкова против. Нищо, че ще е най-идеалният подарък за рождения ми ден, след слънчевото затъмнение миналата година.

И да, нямам нужда от напомняне. Защото все още изписвам твърде много. Писането се е превърнало в заместител на адски много неща. Пък и с него сме си идеални заедно. Понякога си събира багажа и отива някъде по морето, но винаги се връща обратно при мен.

have and will

2011-11-14T23:12:00.007+02:00

Липсваш

със силата на всяка изписана дума.

в шепота на тихото "обичам".

по всяка частица от тялото ми.

до последната прозвучала нота на песента.

Нов опит за самопризнания. Защото трябва сама на себе си да честитя.

Забравям, а не спирам да заключвам в думите си разни спомени.

Няма значение, а постовете са станали най-много.

Не мога да говоря и да пиша, а някак си го правя въпреки това.

Писането принципно би трябвало да премахва изписаните мисли, а моите са все повече.

Привидно всичко си е наред, но все пак искам някой да ме гушне.

Търся си побъркващи неща, за да не ме побъркат всички останали.

Заменям едни песни с други.

Пълнолунието има необяснимо влияние върху мен.

Колекционирам лоши навици и си търся поводи за още глупости.

Напъхвам неща в кутии, защото не искам да ги помня, но и не искам да ги забравя.

И изписвам света, оставяйки тайно думички и спомени, защото все още цялата съм в следи от допир.

На света нищо му няма и си има нюансите на розово. Просто аз съм си изгубила способността да забелязвам. Защото розовия лак и той е някъде там.

А сега, все едно не съм казала нищо, се връщам към тъмния ангел, глупостите и недописания пост с доста интригуващо начало. И вече ми е време за сън и борба с безсънието. Нищо, че вече трета седмица не мога да се наспя. Искам си пак русия сладур от съня. Мисля да е новият ми герой за не зная вече коя от всички истории. Пък и по принцип от доста време не сънувам или не си помня сънищата.